Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Да се махаме оттук! — викна Конклин, раздразнен както от вниманието на Джейсън, така и от собствения си недъг. Той стана, залитна, гневно отблъсна ръката на Крупкин и се отправи към вратата. — Можем да говорим и в колата. Да не губим време!

— Морей, обади се, моля ти се — каза Крупкин на руски. Беше седнал на предната седалка до шофьора на групата за нападение, държеше микрофона до устата си, а ръката му бе на копчето за честотите на радиото в колата. — Морей, отговори, ако ме чуваш.

— Какво, по дяволите, говори този? — запита Борн, настанил се на задната седалка до Алекс.

— Опитва се да се свърже с колата без отличителни знаци на КГБ, която преследва Карлос. Превключва от една ултрависока честота на друга. Това е методът на Морей — обясни Конклин.

— Много малко радиоапарати могат да изпратят или да приемат такава честота — обади се кагебистът.

— И кога го отмъкнахте от нас?

— О, не, съвсем не от вас. Честно казано — от британците. Както винаги, Лондон не вдига много шум около тези неща, но в някои области са много по-напред и от вас, и от японците. Седят си те и вечерят в клубовете в Найтбридж, смучат си противните лули, преструват се на ни лук яли, ни лук мирисали и ни изпращат бегълци, които преди това са обучили в Олд Вик.

— Те също правят издънки — зае отбранителна позиция Конклин.

— Само в кипящите им от гняв откровения, но не и в действителност, Алексей. Доста време си бил настрани от тези неща. Ние и двамата сме загубили повече, отколкото тяхната служба, но те умеят да се справят с неудобни ситуации, а ние не успяхме да се научим на това заслужаващо уважение качество. Ние погребваме нашите „издънки“, както им казваш; твърде много се стараем да запазим благоприличие, но то често ни се изплъзва. Да не говорим пък, че исторически сме твърде млади в сравнение с тях. — Крупкин отново премина на руски. — Морей, обади се, моля те! Вече съм в края на скалата. Къде си, Морей?

— Спри там, другарю — чу се металически глас от високоговорителя. — Имаме връзка. Чувате ли ме?

— Звучиш така, като че ли си кастриран, но те чувам.

— Ти ли си, другарю Крупкин?

— Да не би да очакваш Папата? Кой си ти?

— Орлов.

— Добре! Знаеш какво да правиш, нали?

— Надявам се, че и ти, Димитрий.

— Защо ми говориш така?

— Защото от непоносимите ти заповеди няма никаква полза, затова. На два километра от сградата сме. Минах по тревата и се качих на едно възвишение. Колата е пред очите ни. Спряла е на паркинга и обектът е в нея.

— Каква сграда? Какво възвишение? За какво ми говориш?

— Оръжейният склад „Кубинка“.

Като чу това, Конклин рязко се наведе напред.

— Господи! — извика той.

— Какво има? — запита Борн.

— Стигнал е до оръжеен склад. — Алекс видя как Джейсън се намръщи в недоумение. — Там оръжията са несравнимо повече, отколкото в някой плацдарм за легионери и запасни офицери. Освен това, мястото е и сериозно място за обучение.

— Не е бил тръгнал за Одинцово — прекъсна го Конклин. — Складът е четири-пет километра по на юг, в покрайнините на града. Карлос познава това място.

— Тези обекти вероятно се охраняват много строго. Той не може просто така да отиде и да влезе.

— Сторил го е вече — поправи го кагебистът от Париж.

— Имам предвид забранените зони — складовете с оръжие.

— Точно това ме тревожи — продължи Крупкин, като въртеше микрофона в ръцете си. — След като е бил вече тук, а това е очевидно — какво ли знае за съоръженията и кого ли познава!

— Свържете се със склада и заповядайте да го спрат, да го задържат! — настоя Джейсън.

— Ами ако се свържа не с когото трябва, ако той вече се е сдобил с оръжие и ние го предизвикваме? Едно телефонно обаждане, една враждебна реплика и дори появата на необичаен автомобил може да предизвика страхотна касапница, в която да загинат десетки мъже и жени. Видяхме какво стори в „Метропол“ и на „Вавилова“. Той вече не се владее и е напълно полудял.

— Димитрий — прозвуча металическият глас от радиото, — нещо става. Човекът току-що излезе от някаква странична врата с чувал на гърба и се отправя към колата… Другарю, не съм сигурен дали това е същият човек. В него има нещо различно.

— В какъв смисъл? Дрехите ли?

— Не, облечен е в черен костюм, а дясната му ръка пак виси на черна превръзка, но… се движи по-бързо, с по-твърди крачки, изправен е.

— Искаш да кажеш, че не прилича на ранен, така ли?

— Може и така да се каже.

— Симулира — предположи Конклин. — Това копеле може едва да диша и пак да те убеди, че е способен да участва в маратон.