Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Безумие! — изсъска Крупкин. Брадичката му трепереше.

— Не, Крупи, действителност — възрази Джейсън Борн. — Всичко е както в началото. Сами един срещу друг. Няма друг начин.

— Това са пубертетски изхвърляния! — изрева руснакът и удари с все сила по облегалката на седалката. — По-лошо — абсурдна стратегия. Ако си прав, мога да заобиколя склада с хиляди войници!

— А Карлос иска точно това. И аз бих го искал, ако бях на негово място. Не разбираш ли? Ако има бъркотия, би се измъкнал много по-лесно между многото хора. За нас това не е проблем — правили сме го толкова пъти. Тълпите и объркването ни пазят — това е детска игра. Осигуряваш си нож и униформа от нашите, хвърляш граната сред войниците, а след взрива се правиш на олюляваща се жертва — това е любителско представление за платените убийци. Повярвай ми, знам всичко това, защото и аз бях такъв против волята си.

— И какво смяташ, че можеш да свършиш сам, Батман ? — запита Конклин, като яростно масажираше безпомощния си крак.

— Да издебна убиеца, който иска живота ми — и да го хвана.

— Шибан мегаломан такъв!

— Абсолютно си прав. Това е единственият начин да участваш в играта на убийства — единственото предимство.

— Лудост! — изкрещя Крупкин.

— И така да е. Имам право на малко лудост. Ако бях убеден, че цялата руска армия може да осигури оцеляването ми, щях да викам с все сила за помощ. Но тя просто не може. Начинът е само един… Спри колата и ме остави да си избера оръжие.

Тъмнозеленият автомобил на КГБ взе последния завой на бягащия надолу път, който пресичаше местността. Спускането беше плавно. Земята под тях беше равна и по лятному зелена, полянки от диви цветя растяха от двете страни на подстъпа към масивната кафява сграда, в която се помещаваше оръжейният склад „Кубинка“. Изглеждаше, че е поникнал от самата земя — грамаден блок, който загрозяваше пасторалната гледка, неугледно човешко вмешателство в природата, направено от масивно тъмно дърво със скъпернически малки прозорчета. Беше на три етажа и се простираше на два акра земя. Входът приличаше на самата сграда — голям, квадратен и украсен само с неизразителни барелефни профили над вратата, представляващи трима съветски войника, втурнали се в смъртен бой, с увиснали пред гърдите автомати, като всеки бе насочен към главата на другия.

Въоръжен с истински руски автомат и пет стандартни пълнителя с по тридесет куршума, Борн скочи от държавната кола, която безшумно се спускаше по инерция. Използва прикритието й, за да се скрие в тревата точно срещу пътя към входа. Огромният мръсен паркинг на склада се намираше от дясната страна на дългата сграда. Един ред неподдържани храсти се намираше точно срещу полянката пред входа, в средата на която се извисяваше бял стълб. От него в безветрената утрин безжизнено висеше знаме. Джейсън притича наведен през пътя и се сви до живия плет. Имаше на разположение само секунди, за да се провре през храстите и да се увери в отсъствието на мерки за сигурност в района. В най-добрия случай бяха занемарени. Отдясно на входа имаше прозорец като на театрална каса. Зад него седеше униформен пазач и четеше списание. До него, макар и по-неясно, се виждаше още един, който спеше, положил глава на перваза. От огромната врата на склада излязоха още двама войника. И двамата бяха отпуснати и безгрижни. Единият си погледна часовника, а другият си запали цигара.

С това се изчерпваха мерките за сигурност в „Кубинка“. Никой не очакваше внезапно нападение, нито пък бе имало такова — поне никой не бе подал сигнал за тревога, който да достигне до предните постове. Атмосферата беше тайнствена, неестествена и съвсем изненадваща. Чакала се намираше в този военен обект и все пак нищо не подсказваше, че е проникнал вътре и че някъде в комплекса поне петима от персонала са негови хора — мъж, който се представяше за него, трима други мъже и една жена.

А паркингът? Джейсън не бе разбрал какво си говореха Алекс, Крупкин и гласът от радиото, но сега му стана ясно, че когато говореха за хора, излезли отвътре и тичащи към откраднатата кола, нямаха предвид предния вход! Към паркинга също трябваше да има изход. Господи , имаше на разположение само секунди, преди шофьорът на комитетската кола да подкара колата и да я вкара с рев в огромния мръсен паркинг, да го обиколи и да изхвърчи от там. Тези две действия трябваше да обявят пристигането на държавната кола и бързото й шумно изчезване. Ако Карлос имаше намерение да пробие — това щеше да е моментът. След като изчакваше обичайната радиовръзка, всяка секунда разстояние, което поставяше между себе си и склада, щеше да прави все по-трудно проследяването му. А той , безгрешната машина за убиване на „Медуза“, беше не там, където трябва! Освен това, цивилен, тичащ с автомат в ръка през ливадата или по пътя на военен комплекс, той просто предизвикваше съдбата. Какъв малък и досаден пропуск! Ако му бяха превели три-четири думи повече и ако слушателят им бе по-малко арогантен и по-любознателен, то грешката щеше да е избегната. Както винаги, малките камъчета обръщат колата. По дяволите!