Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ранени сме — със слаб, но спокоен глас изрече офицерът от КГБ. — Алексей — повече от мен, така че най-напред се погрижи за него, моля те.

— Тълпата излиза от фабриката…

— Дръж! — прекъсна го Крупкин, като бръкна, стиснал зъби от болка в джоба на сакото си и извади пластмасовата си служебна карта. — Отиди до оня идиот, отговорника, и ми го доведи! Трябва да се извика доктор. За Алексей , глупако. Бързай!

Двамата ранени мъже лежаха един до друг на кушетките за преглед в амбулаторията на оръжейния склад. Облегнат на отсрещната стена, Борн наблюдаваше всичко, макар и да не разбираше какво се говореше. Трима доктори бяха изпратени с хеликоптер от покрива на Народната болница на булевард „Серов“ — двама хирурзи и един анестезиолог, въпреки че, както се оказа, от последния нямаше нужда. Не се наложи и сериозна хирургическа намеса. Местната упойка беше достатъчна за почистване и зашиване на раните, съпроводено от инжектиране на големи дози антибиотици. Чуждите тела били само преминали през телата им, както обясни главният лекар.

— Предполагам, че под „чужди тела“ разбирате куршумите? — възмути се Крупкин.

— Точно така — потвърди с дрезгав глас на руски Алекс. Пенсионираният шеф на ЦРУ не можеше да помръдне главата си, защото гърлото му беше бинтовано. Широки пластири се кръстосваха под ключиците му и достигаха до дясното му рамо.

— Благодаря — каза хирургът. — И двамата сте имали късмет, особено американският ни пациент, за когото сега трябва да изготвим поверителни медицински документи. Моля ви, дайте на нашите хора името и адреса на вашия лекар в Съединените щати. Ще се нуждаете от медицински грижи няколко седмици.

— В момента лекарят ми е в болница в Париж.

— Моля?

— Когато се разболея, му казвам и той решава при кой доктор да ида.

— Това не е обществено медицинско обслужване.

— За мен е. Ще дам името и адреса му на някоя сестра. С повечко късмет той скоро ще е на крака.

— Искам да подчертая още веднъж, че сте големи щастливци.

— Просто бяхме много бързи с вашия другар, докторе. Като видяхме онзи мръсник да изскача навън и да тича към нас, заключихме вратите и не спряхме нито за миг да се движим и да стреляме по него, защото той се опитваше да се доближи и да ни очисти, което почти успя да стори… Жал ми е за шофьора, такова храбро момче беше.

— Освен това беше и ядосан, Алексей — намеси се Крупкин, който лежеше на другата кушетка. — Първите изстрели от входа го накараха да налети на онзи автобус.

Вратата на амбулаторията се отвори с трясък и в нея нахлу високопоставеният комисар от КГБ от квартирата на булевард „Славянски“. Държанието му напълно отговаряше на външността му — груби черти, груба реч, размъкната униформа.

— Говорих с помощниците ти отвън — обърна се той към доктора. — Казаха ми, че вече си приключил тук.

— Не съвсем, другарю. Има още някои дребни неща, за които трябва да се погрижа, например терапевтичните…

— После — прекъсна го комисарят. — Трябва да говоря с тях насаме.

— От името на Комитета ли? — попита хирургът, с леко, но очевидно презрение.

— Да.

— Понякога доста често го използвате.

— Какво?

— Чухте ме добре — отвърна докторът и се отправи към вратата. Офицерът от КГБ сви рамене и изчака вратата на амбулаторията да се затвори. После се доближи до кушетките за преглед и малките му очички зашариха между двамата ранени.

— Новгород?! — беше единствената дума, която ядно процеди.

— Какво?

— Какво?

Въпросът прозвуча едновременно, дори Борн рязко се отдръпна от стената.

— Ти — добави той, използваше малкото английски думи, които знаеше, — разбираш ли какво казвам?

— Всъщност разбрах само името.

— Ще ти обясня достатъчно добре. Разпитахме деветимата мъже и жени, които той беше затворил в оръжейния склад. Той убил двамата пазачи, които не го спрели, ясно ли е? Взел е от четирима души ключовете за колите им, но не е използвал никакви коли.

— Видях го да тича към колите!

— Към коя? Още трима в „Кубинка“ са били застреляни, документите за колите им са взети. Коя е взел?

— За Бога, проверете в автомобилната служба или както там я наричате!

— Ще отнеме много време. Освен това, в Москва табелките с номерата са различни от тези в Ленинград, Смоленск или където и да е, а те не биха търсили автомобили, които са нарушили законите.

— Какво , по дяволите, иска да каже? — изкрещя Джейсън.

— Собствеността върху автомобилите се контролира от държавата — обади се със слаб глас от кушетката Крупкин. — Всеки голям административен център има своя регистрация и често неохотно оказва съдействие на друг център.