Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Внезапно през прозореца хвърлиха запалено фенерче. Силната му светлина ги ослепи. Борн моментално вдигна автомата и унищожи блестящия метален цилиндър. Светлината угасна, но твърде късно. Бяха ги видели.

— Ела тук! — изкрещя Алекс и като сграбчи Джейсън, приклекна зад гишето. Неясният силует, очертан в рамката на прозореца, посипа смъртоносен огън. После спря, чу се щракането на затвора.

— Трябва да зареди ! — прошепна Борн, когато стрелбата прекъсна. — Стой тук !

Джейсън се изправи, спусна се към вратата и премина с трясък през нея, стиснал оръжието в дясната си ръка, тялото му беше приведено, напрегнато, готово да убива, ако изтеклите години не му попречеха! Не трябваше да му попречат!

Изпълзя през вратата, през която бе извел Мари, и се изтърколи на земята вдясно, като се запромъква покрай оградата. Вече беше Делта от сайгонската „Медуза“… Можеше да се справи! Само че тук нямаше джунгла за прикритие. Имаше обаче много неща, които можеше да използва: тъмнината, сенките, които от време на време се появяваха от безбройните облаци, закриващи луната. Използвай всичко! На това са те учили… преди толкова много, много години! Забрави ги, забрави времето! Трябва да успееш! Само на сантиметри от теб е онова животно, което желае смъртта ти и тази на жена ти и на децата ти. Смъртта им!

Бързината му се роди от чистата ярост, която го заля, обхвана го без остатък, и той разбра, че за да спечели, трябва да действа, без да се бави, с всички сили, които се таяха в него. Бързо се промъкна покрай оградата, очертаваща летището, после покрай залата, като се готвеше за мига, в който щеше да се покаже. Все още стискаше смъртоносния автомат, показалецът му беше на спусъка. На около десет метра от него имаше две дървета с големи корони, а пред тях — някакви диви храсти. Ако можеше да ги стигне, шансът щеше да е на негова страна, щеше да гледа „отвисоко“ Чакала в долината на смъртта, само ако се случеше да се озове зад убиеца, без да го видят.

Стигна храстите. И в същия момент чу страхотен трясък от счупени стъкла, последван от стрелба — толкова продължителна този път, че изглежда, целият пълнител свърши. Не бяха го видели! Фигурата на прозореца се отдръпна да зареди и цялото му внимание беше съсредоточено върху това, а не върху възможностите за евентуално бягство. Карлос също остаряваше и губеше финес, помисли си Джейсън Борн. Къде бяха искрите, неизбежни при тази операция? Къде бяха живите, пронизващи очи, които зареждаха в пълна тъмнина?

Тъмнина. Един облак закри жълтите лъчи на луната. Пълна тъмнина. Той се прехвърли през оградата, скри се зад храстите и се втурна към първото от двете дървета, където можеше да застане прав, да огледа и да прецени какво да направи.

Нещо не беше както трябва. Тази примитивност не беше присъща на Чакала. Убиецът беше изолирал сградата и цената беше висока, но липсваше финият подход в това смъртоносно съревнование. Вместо хитрост — груба сила, на която не можеше да се устои, но не и когато се използваше против човека с име Джейсън Борн, който се беше измъкнал от капана.

Фигурата при счупения прозорец бе изстреляла всичките си патрони, облегна се на стената на сградата и измъкна друг пълнител от джоба си. Джейсън напусна прикритието на дърветата и се втурна напред, като стреляше с автомата в земята пред убиеца, а после очерта рамка от куршуми около него.

— Край! — извика той, като се приближи до убиеца. — Мъртъв си, Карлос! Само едно натискане на спусъка и с теб е свършено — ако наистина си Чакала!

Човекът до счупения прозорец хвърли оръжието си.

— Не съм Чакала, господин Борн — изрече убиецът от Ларчмънт, Ню Йорк. — Срещали сме се и друг път, но не съм човекът, за когото ме взимате.

— Легни! — Убиецът се подчини и Джейсън се приближи.

— Разпери ръцете и краката! — И тази команда бе изпълнена.

— Повдигни главата !

Мъжът го послуша и Борн се взря в лицето му, което едва се виждаше под отблясъците от кехлибарената светлина на пистата.

— Виждате ли сега? — попита Марио. — Не съм този, за който ме взехте.

— Божичко! — прошепна Джейсън, като не вярваше на очите си. — Ти беше в онази алея в Манасас, Вирджиния. Опита се да убиеш Кактус, а после и мен !

— За това ме бяха наели, господин Борн.

— Ами авиодиспечера в кулата ?

— Не убивам безразборно. Веднага щом като самолетът от Поатие получи разрешение за кацане, му казах да се маха… Извинете ме, но и жена ви беше в списъка ми. За щастие, това беше извън възможностите ми, защото е майка.