Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Grazie.

— Prego — отвърна управителят и изчезна също толкова бързо, колкото беше влязъл.

— Нетърпеливите богове на Сицилия май ви се усмихват — каза графът, като прочете бележката. — Това съобщение е от човека, който следи обектите ви. Те са извън Париж и са сами. По някакви неизвестни за мен причини са без охрана и са беззащитни.

— Къде са? — изкрещя Дефацио и скочи.

Без да отговори, дипломатът извади златната си запалка и запали хартията над пепелника. Марио се хвърли напред. Римлянинът пусна запалката на масата и бързо измъкна пистолета си.

— Най-напред да обсъдим цената — предложи той, като наблюдаваше как хартията се превръща в пепел. — Нашите донове в Палермо определено не са щедри като вашите. Говорете бързо, защото всяка минута е ценна.

— Копеле гадно!

— Дръжте се прилично. Колко, сеньор Дефацио?

— Казвам ви горната граница — отвърна капо супремо и се отпусна на стола с поглед, впит в овъглените останки от съобщението. — Триста хиляди американски долара и точка.

— Ама че лайно — възрази графинята. — Предложете нещо друго. Секундите стават минути, а вие не можете да си го позволите.

— Добре, добре ! Удвоявам сумата.

— Плюс разходите — добави жената.

— За какви шибани разходи става дума?

— Братовчед ви Марио е прав — отбеляза дипломатът. — Моля, дръжте си езика пред жена ми.

— Майната ви…

— Предупредих ви, синьор. Разходите са още четвърт милион американски долара.

— Да не сте откачили!

— Колко сте вулгарен. Общата сума е милион и сто и петдесет хиляди долара, които трябва да бъдат изплатени по начин, който нашите куриери в Ню Йорк ви кажат. Ако не го сторите, тогава във върховете на Бруклин ще усетят липсата ви, синьор Дефацио.

— Къде са обектите? — попита победеният капо супремо , който явно страдаше от поражението си.

— На малко частно летище в Поанкаре, на около четиридесет и пет минути път от Париж. Чакат самолет, който поради лошото време се е приземил в Поатие. Очевидно не може да пристигне по-рано от час и четвърт.

— Носите ли всичко, което поискахме — попита Марио.

— Всичко е тук — отвърна графинята и посочи големия черен куфар на стола до вратата.

— Кола, бърза кола! — извика Дефацио, докато роднината му палач вземаше куфара.

— Отвън е — поясни графът. — Шофьорът знае къде да ви заведе. Ходил е и друг път до това летище.

— Хайде, братовчеде. Днес хем прибираме парите, хем ще можеш да си разчистиш сметките.

Частното летище в Поанкаре беше пусто. Само зад гишето в малката зала за пътниците седеше самотен служител, а в радиокулата имаше един авиодиспечер, нает за дежурствата. Алекс Конклин и Mo Панов изостанаха директно назад, докато Борн изведе Мари навън към водещата към летището врата в металната, висока до кръста стена. Наземните лампи очертаваха две кехлибарени ивици от двете страни на пистата. Бяха ги запалили преди броени минути в очакване на самолета от Поатие.

— Още малко остана — каза Джейсън.

— Всичко е толкова глупаво! — сопна се жената на Дейвид Уеб. — Всичко!

— Няма причини да оставаш. Напротив, трябва да заминеш. Да оставаш сама в Париж е неразумно. Алекс е прав. Ако хората на Карлос те открият, ще те вземат за заложница. Защо да рискуваме?

— Защото мога да се скрия някъде и защото не искам да съм на хиляди километри далеч от теб. Ще ми простите, че се тревожа за вас, господин Борн . Погрижете се за себе си.

Джейсън я погледна и беше благодарен, че в тъмнината тя не може да види ясно очите му.

— Тогава бъди разумна и помисли — изрече студено той, като изведнъж се почувства стар за такава очевидно престорена безсърдечност. — Знаеш, че Карлос е в Москва и че Крупкин е по следите му. Сутринта Димитрий ще ни изпрати там със самолет и тогава ще бъдем под закрилата на КГБ в най-затворения град в света. Какво повече можем да искаме?

— Преди тринадесет години си бил под закрилата на американското правителство в един малък жилищен квартал в Ийст Сайд в Ню Йорк, но не си имал кой знае каква полза от това.

— Има огромна разлика. Тогава Чакала знаеше точно къде отивам и кога ще бъда там. А сега дори не може да му мине през ум, че знаем, че е в Москва. Сега си има други, лични проблеми и си мисли, че сме в Париж — заповядал е на хората си да не престават да ни търсят.

— Какво ще правиш в Москва?

— Ще узнаем едва след като пристигнем, но каквото и да е, ще е по-добре от Париж. Крупкин е зает. Всеки високопоставен офицер на площад „Дзержински“ който говори френски, е под наблюдение. Каза ми, че френският е стеснил кръга на възможностите и че нещо трябва да го пробие. Нещо ще го пробие. Шансовете са на наша страна. И когато това стане, не мога да се страхувам, че си тук.