Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Не и Джейсън. Беше облян от кехлибарените светлини и все едно че участваше в някакъв театър на сенките. Независимо къде стоеше, дали коленичеше, или лежеше, силуетът му се очертаваше еднакво ясно на жълтооранжевия фон. Затова измъкна пистолета, който му бе дал Бернардин, и започна да се хлъзга и извива като змия, пресичайки асфалта, приближавайки се до тревата отвъд оградата с вратата.

Стрелбата започна отново. Три отделни изстрела вътре в залата. Единият вероятно беше от пистолета на Конклин или от този на чиновника, ако беше въоръжен. Панов нямаше оръжие. Кого бяха ранили?… Нямаше време ! Най-близкият автомат забълва огън — равномерен, продължителен и смъртоносен огън, който целеше едната стена на малката сграда и вратата.

Вторият автомат също откри огън. Ако се съдеше по звука, той се намираше на противоположната страна на залата. Само след секунди последваха два отделни изстрела, след втория се чу писък… пак от другата страна на сградата.

— Раниха ме! — гласът беше на мъж, който изпитва ужасна болка… от другата страна на сградата . Автоматът! Джейсън бавно се надигна в тревата и силно приведен се взря в тъмнината. Нещо помръдна. Той вдигна пистолета и стреля в движещата се мишена, скочи и се втурна през зоната около вратата, като се извръщаше и натискаше спусъка, докато се озова извън обсега на куршумите. Беше достигнал до източната страна на сградата, където пистата свършваше, а заедно с нея и кехлибарените светлини. Покатери се предпазливо на ниската ограда, която на това място беше успоредна на ъгъла на малката зала. Сивобелият чакъл на паркинга му помогна да види гърчещия се силует с автомат в ръцете. Човекът се опря на него и се надигна.

— Братовчеде! — извика той. — Помогни ми!

В отговор прозвучаха изстрели от западния край на сградата, в диагонал, отдясно на ранения.

— Боже Господи! — изкрещя отново той. — Ранен съм много зле!

Отново му отвърна огън от автомат, този път придружен от трясъка на счупени стъкла. Убиецът от западната страна беше разбил прозорците и унищожаваше всичко вътре.

Борн хвърли безполезния пистолет, хвана се за ръба на оградата и се прехвърли през нея. Падна на земята и болезнено удари левия си крак.

Какво ми стана? Защо ме боли? По дяволите?

Докуцука до ъгъла на сградата и надникна. Фигурата падна по гръб. Явно не можеше повече да се крепи на автомата. Джейсън опипа земята, намери голям камък и го запрати с все сила зад ранения. Камъкът се разби и парчетата заподскачаха по чакъла. Звукът приличаше на приближаващи стъпки. Убиецът конвулсивно се изправи и се повлече назад, като стискаше оръжието, което на два пъти се изплъзна от пръстите му.

Сега! Борн се втурна през камъните на паркинга и връхлетя върху въоръжения мъж. Отне му автомата и го стовари върху главата му. Ниският слаб мъж се просна неподвижен. Внезапно откъм западната страна вътре в залата отново затрещяха изстрели и отново се посипаха стъкла. Първият убиец, който беше по-близо, се приближаваше до жертвите си.

Трябва да го спра! — помисли си Джейсън. Едва дишаше, всеки мускул го болеше. Къде беше мъжът от вчера? Къде беше Делта от „Медуза“? А Хамелеона от „Тредстоун Седемдесет и едно“? Къде беше този човек?

Борн изтръгна автомата от безжизненото тяло на чакъла и се втурна към страничната врата на залата.

— Алекс! — изрева той. — Пусни ме да вляза! Имам оръжие!

Вратата се отвори с трясък.

— Божичко, жив си! — извика Конклин в тъмнината. Джейсън влетя вътре. — Mo е зле. Улучиха го в гърдите. Чиновникът е убит и не можем да се свържем с кулата. Трябва да са започнали с нея — Алекс затръшна вратата. — Лягай на пода!

Отвсякъде се чу стрелба. Борн застана на колене и отвърна на изстрелите, после се просна до Конклин.

— Какво стана? — извика Джейсън. Едва дишаше, гласът му бе напрегнат, потта се стичаше по лицето, очите му смъдяха.

— Чакала.

— Как е успял ?

— Измами ни. Мен, теб, Крупкин и Лавие — а най-лошото — мен . Разпространил е, че заминава, без никакво обяснение. Не е споменал, че има някаква връзка с присъствието ти в Париж. Само това, че няма да го има няколко дни. Помислихме, че капанът е успял, всичко сочеше към Москва… Той ни хвана в примката, която бяхме приготвили за самия него. О, Боже, как ни омота! Трябваше да разбера, да прозра какво стои зад всичко това, било е толкова ясно… Съжалявам, Дейвид! О, Боже, колко съжалявам!

— Този отвън е той , нали? Иска сам да ни очисти — единствено това е от значение за него.