Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Не разбирам, Чарли.

— Това е само за заблуда и е скалъпено набързо. На първо място, защо трябва някой богаташ като Оугълви да пътува с Аерофлот? Можеше да вземе Конкорд до Париж и оттам с Ер Франс до Москва. Освен това, защо служителите му съобщават, че е заминал за Лондон, когато е тръгнал за Москва?

— Това за Аерофлот е ясно — обясни Холанд. — Това е държавна линия и той е под съветска закрила. За Лондон и „Дорчестър“ — също. Просто иска да се отърве от преследвачи — от нас, боже мой!

— Точно така. Затова Валентино се възползва от всички прекрасни апаратури в мазето и знаеш ли какво откри? Госпожа Оугълви и двете им деца са на път за Казабланка с полет на Роял Ел Марок, откъдето ще направят връзка за Маракеш.

— Маракеш… Ел Марок — Мароко, Маракеш . Почакай. В компютърните списъци, които Конклин ни накара да съставим за клиентите на онзи хотел в Мейфлауър, имаше една жена — една от тримата, които той свърза с „Медуза“. Тя е била в Маракеш.

— Възхищавам се на паметта ти, Питър. Тази жена и жената на Оугълви са били съквартирантки в Бенингтън в началото на седемдесетте години. Чудесни стари семейства. Тяхното родословие предполага, че поддържат тесни контакти и се съветват помежду си.

— Чарли, какво става, по дяволите !

— На семейство Оугълви им е било платено, за да се изпарят. Освен това, ако не греша и ако можем да проверим няколко стотици сметки, ще видим, че от Ню Йорк до кой знае къде са били преведени милиони.

— Е?

— „Медуза“ сега е в Москва, господин директор.

Луи Дефацио измъкна неохотно слабото си тяло от таксито на булевард „Масена“. Последва го по-едрият му, по-тежък и мускулест братовчед Марио от Ларчмънт, Ню Йорк. Застанаха на тротоара пред един ресторант, чието име бе изписано с червени букви напреко на оцветен в зелено прозорец — „Тетрацини“.

— Тук е — обяви Луис. — Те ще са в сепаре отзад.

— Доста е късно. — Марио погледна часовника си под светлината на уличната лампа. — Тук, в Париж, минава полунощ.

— Ще ни чакат.

— Все още не си ми казал имената им, Лу. Как да се обръщам към тях?

— Не е необходимо да ги назоваваш по име. Имената са без значение. Трябва само да показваш уважение. Ясно ли е?

— Наистина не е необходимо да ме поучаваш, Лу — укори го Марио с тихия си глас. — Но все пак, само за сведение, защо изобщо повдигна този въпрос?

— Той е дипломат от висока класа — обясни капо супремо , като се спря за миг и впери поглед в човека, който едва не беше убил Джейсън Борн в Манасас, Вирджиния. — Той действа извън Рим и високите правителствени среди, но има пряка връзка с доновете в Сицилия. Той и жена му са много, много ценени, разбираш ли какво искам да кажа?

— Донякъде — призна братовчедът. — Ако е чак толкова важна клечка, защо се е заел с такава слугинска работа като преследването на нашите обекти?

— Защото може да отиде там, където повечето от нашите палячовци не могат да припарят, нали разбираш. Освен това намерих начин да кажа на нашите хора в Ню Йорк кои са клиентите ни, особено един от тях, разбра ли ме? Доновете, като започнеш от Манхатън и свършиш с именията на юг от Палермо, говорят език, който използват само помежду си, знаеше ли това, братовчеде? Той се свежда до две заповеди: „Направи го“ и „Не го прави“.

— Мисля, че разбирам, Лу. Трябва да покажем уважение.

— Уважение — да, любезни ми братовчеде, но не и слабост, capisce? Никаква слабост? Думите трябва да потвърждават, че Лу Дефацио контролира и управлява цялата операция — от начало до край. Ясно ли е?

— Е, ако е такава работата, мога да се върна у дома при Ан-джи и децата — ухили се Марио.

— Какво?… Я млъквай! Само от тази работа ще изкараш годишна рента за цялата ти челяд.

— Ами те са ми само пет, Лу.

— Хайде да тръгваме. Помни: уважението си е уважение, но никакво приемане на кофти предложения.

Малката уединена столова беше миниатюрно копие на декора в „Тетрацини“. Всичко, което ги заобикаляше, беше италианско. Стените бяха покрити със стари, избелели тапети с изгледи от Венеция, Рим и Флоренция. Звучеше тиха музика — главно оперни арии и тарантели, осветлението беше дискретно и приглушено. Ако посетителите не знаеха, че са в Париж, можеха да си помислят, че са в Рим, на Виа Фраскати, в един от многобройните семейни ресторанти по тази старовремска улица.

В средата имаше голяма кръгла маса, застлана с червена покривка с богати дипли, и четири стола на еднакво разстояние един от друг. Покрай стената бяха наредени допълнителни столове. Използваха ги в случай на многолюдно съвещание на шефове или настаняваха на тях подчинените си, които обичайно бяха въоръжени. В единия край на масата седеше изискан мургав мъж с вълниста черна коса. От лявата му страна се беше настанила модно облечена дама на средна възраст с чудесна фризура. Пред тях имаше бутилка „Кианти Класико“, а грубите чаши с масивно столче не подхождаха на стила на вечерящите аристократи. На един стол зад дипломата беше поставено черно кожено куфарче.