Джон Гришам - Изнудването

Кайл чакаше нервно на бара в ресторант „Готам“ на Дванайсета улица. Пиеше бяло вино и си разменяше по някоя дума с бармана. Резервацията им беше за девет часа.

Операцията можеше да се провали единствено ако Бени разпознаеше Джоуи във фоайето на хотел „Устър“. Но подобен сценарий бе малко вероятен. Бени знаеше, че Джоуи е в Ню Йорк, но едва ли щеше да го разпознае под дегизировката, нито пък очакваше да го види в близост до хотела. Кайл предположи, че Бени ще се движи с малко охрана, тъй като беше събота вечер, а и през последните два месеца не му бе дал много поводи за подозрение.

Джоуи пристигна точно в девет. Косата му почти бе възвърнала нормалния си цвят. Докато той влизаше в ресторанта, Кайл не забеляза и следа от сиви кичури. Джоуи бе сменил износеното кафяво сако с черно, което изглеждаше по-стилно. Усмивката му издаде всичко.

— Хванахме го — заяви той, придърпа един стол и се озърна за бармана.

— Е? — попита Кайл и погледна към вратата.

— Двойна „Абсолют“ с лед — поръча Джоуи. После се обърна към Кайл и прошепна: — Мисля, че го заснех. Записах цели пет секунди, докато минаваше покрай мен.

— Видя ли те?

— Не знам. Четях вестник. Нали ми забрани да го поглеждам? Но съм сигурен, че не забави ход.

— И го позна веднага?

— Да. Фотороботът свърши чудесна работа.

Двамата продължиха да пият мълчаливо. Кайл наблюдаваше входа и част от тротоара. Салонният управител ги отведе до маса в задната част на ресторанта. След като им поднесоха менюто, Джоуи му подаде камерата.

— Кога ще го гледаме? — попита той.

— След няколко дни. Ще сваля записа на компютъра в офиса.

— Не ми го пращай по имейла — помоли го Джоуи.

— Не се притеснявай. Ще ти пратя копие с обикновена поща.

— Какво следва оттук нататък?

— Представи се отлично, приятелю. Да се насладим на вечерята и виното.

— Гордея се с теб.

— А утре ще гледаме как „Стийлърс“ размазват „Джетс“.

Двамата вдигнаха тост, доволни от успеха си.

Бени се скара на тримата агенти, изгубили Джоуи след пристигането му в града. Първо той им се бе изплъзнал в късния следобед, скоро след като бе оставил багажа си в хотел „Мърсър“ и бе тръгнал на разходка. Засякоха го по тъмно в Гринич Вилидж, но отново го изгубиха. Сега Джоуи вечеряше с Кайл в ресторант „Готам“, но в това нямаше нищо подозрително. Агентите се кълняха, че Джоуи е действал така, сякаш е знаел, че го следят. Нарочно се бе опитал да им се измъкне.

— И то със страхотен успех, нали? — изкрещя Бени.

Два футболни мача — един в Питсбърг и един в Ню Йорк. Поредица от имейли между двамата. Джоуи беше единственият приятел от колежа, с когото Кайл контактуваше често. Всичко изглеждаше твърде съмнително. Очевидно бяха замислили нещо.

Бени реши да засили наблюдението на мистър Джоуи Бернардо. Неговият екип вече следеше Бакстър Тейт и забележителната му трансформация.

В 4:30 ч. сутринта в понеделник Кайл слезе припряно от асансьора на трийсет и третия етаж и отиде в стаята си. Както обикновено лампите светеха, вратите бяха отворени и по коридорите се носеше ароматът на прясно сварено кафе. По всяко време на денонощието в офиса кипеше усилен труд. Рецепционистките, секретарките и асистентите идваха чак към девет, но те работеха само по четирийсет часа седмично. Съдружниците стигаха до седемдесет, а адвокатите често отчитаха рекордните сто.

— Добро утро, мистър Макавой — поздрави го Алфредо, един от цивилните охранители, които обикаляха етажите в малките часове.

— Добро утро — отвърна Кайл, свали шлифера си и го захвърли в ъгъла до спалния чувал.

— Какво ще кажете за „Джетс“? — попита Алфредо.

— Предпочитам да не го обсъждаме — скастри го Кайл.

Дванайсет часа по-рано, при пороен дъжд, „Джетс“ бяха размазали „Стийлърс“ с преднина от три тъчдауна.

— Приятен ден — каза доволен Алфредо. Той бе видимо развеселен не само заради победата на любимия му отбор срещу „Стийлърс“, но и защото бе намерил човек, когото да подразни.

Проклети нюйоркчани, промърмори Кайл, след което отключи чекмеджето на бюрото и извади лаптопа си. Докато чакаше всички програми на компютъра да се заредят, той се огледа, за да се увери, че е сам. Дейл отказваше да идва на работа преди шест сутринта. Тим Рейнълдс мразеше да става рано и се появяваше чак към осем, но за сметка на това оставаше до полунощ. Горкият Тейбър. Откакто го скъсаха на изпита, натегачът не бе стъпвал в офиса. Взе си болнични в петък, деня след като излязоха резултатите, и още не бе оздравял. Но Кайл нямаше време да мисли за Тейбър. Той можеше сам да се грижи за себе си.