Джон Гришам: Изнудването

Правилникът на Младежката лига в Ню Хейвън изискваше всяко дете да играе поне десет минути на мач. Изключения се допускаха единствено за онези, които ядосваха треньорите, защото бягаха от занимания или нарушаваха други правила. В такива случаи треньорът можеше да подаде оплакване и да информира съдиите, че въпросното момче ще играе съвсем малко или изобщо няма да участва заради провинение. Лигата не харесваше подобни решения, тъй като те имаха по-скоро обезкуражаващ, отколкото насърчителен ефект.

До края на срещата оставаха четири минути. Треньорът Кайл огледа скамейката, кимна на едно навъсено хлапе на име Маркъс и попита:

— Искаш ли да играеш?

Без да отговори, Маркъс отиде до масата на съдиите и зачака сигнала. Нарушенията му бяха многобройни — бягство от тренировки и учебни занятия, слаби оценки, загуба на униформа, мръсен език. Всъщност в рамките на десет седмици и петнайсет мача Маркъс бе пренебрегнал всяко едно правило, което треньорът се опитваше да наложи. Кайл отдавна бе разбрал, че звездата на отбора веднага ще се противопостави на всяко нововъведение. Ето защо съкрати своя списък и се пребори с изкушението да добави допълнителни изисквания. Усилията му бяха напразни. Компромисното му отношение към десетте самонадеяни деца изпрати „Ред Найтс“ на последно място в долната дивизия на Зимната лига.

Маркъс беше само на единайсет, но определено изпъкваше с уменията си. Предпочиташе атаката и отбелязването на точки пред пасовете и защитата. Само за две минути успя да превземе зоната под коша, да се пребори с далеч по-едри противници и да реализира шест точки. Средното му постижение беше четиринайсет и ако го оставеха да играе повече от половин мач, вероятно щеше да донесе на отбора поне трийсет. В своите детски представи той наистина смяташе, че няма нужда от тренировки.

Въпреки блестящото му дриблиране мачът беше обречен. Кайл Макавой седеше мълчаливо на скамейката и чакаше времето да изтече. Оставаше още една среща до края на сезона, последната му като баскетболен треньор. За две години бе спечелил десет и бе загубил двайсет мача и се питаше как някой нормален човек би станал доброволно треньор, на каквото и да е ниво. Непрекъснато си повтаряше, че го прави заради малките — деца без бащи, деца от проблемни семейства, деца, които се нуждаят от позитивен модел на подражание. Все още вярваше в това, но след две години, прекарани в безкрайни грижи за момчетата, кавги с родителите, когато изобщо се появяваха, спорове с нечестни треньори и стремеж да не обръща внимание на младите съдии, които не правеха разлика между блокада и очевидно нарушение, на Кайл му бе омръзнало. Беше изпълнил дълга си към обществото, поне в този град.

Той наблюдаваше играта и чакаше. От време на време подвикваше на момчетата, както е присъщо на всеки треньор. Огледа почти празния салон — стара тухлена сграда в центъра на Ню Хейвън, където от петдесет години се провеждаха мачовете на Младежката лига. По трибуните се виждаха неколцина родители, които очакваха последния съдийски сигнал. Маркъс отбеляза отново. Никой не аплодира. „Ред Найтс“ изоставаха с дванайсет точки две минути преди края на срещата.

През вратата в далечната част на игрището, точно под старото светлинно табло, влезе мъж в тъмен костюм и се облегна на подвижната трибуна. Отдалеч се набиваше на очи, тъй като беше белокож. И в двата отбора нямаше бели момчета. Мъжът носеше черен или тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка, подаващи се под шлифера — облекло, което съобщаваше за появата на агент или някакъв вид ченге.

Треньорът Кайл случайно видя как мъжът влиза в салона и си помисли, че непознатият не се вписва в обстановката. Вероятно беше детектив или полицай от отдел „Наркотици“, който издирваше някой дилър. Това нямаше да е първият арест тук.

След като се облегна на трибуните, агентът/ченгето се втренчи продължително в скамейката на „Ред Найтс“. Очите му сякаш се приковаха в Кайл, който за миг отвърна на погледа му, преди да се почувства неловко. Маркъс направи неуспешен опит за стрелба от средата на игрището. Кайл скочи, разпери широко ръце и поклати озадачено глава. Маркъс пренебрегна реакцията му и изтича обратно в защита. Съдията спря времето заради безсмислено нарушение и така удължи агонията. Докато наблюдаваше как играчът изпълнява наказателния удар, Кайл хвърли бърз поглед към агента/ченгето. Мъжът продължаваше да се взира, но не в игрището, а в треньора.