Джон Гришам - Изнудването

Без да губи време, Кайл пъхна малката слот карта от видеокамерата в специален адаптер и го свърза с лаптопа. След няколко секунди щракна два пъти с мишката и замръзна на място, когато на екрана се появи Бени в целия си блясък. Стоеше в асансьора и чакаше търпеливо вратата да се отвори докрай. После тръгна напред със самоуверената походка на мъж, който не се страхува от нищо и не бърза за никъде. Направи четири крачки по мраморния под, погледна за миг към Джоуи, но явно не го разпозна. След още пет стъпки изчезна от обсега на камерата. Екранът стана черен. Кайл върна записа и го изгледа още няколко пъти. След четвъртата крачка, когато Бени случайно погледна към Джоуи, Кайл натисна на пауза и разучи лицето му. Образът беше кристалночист, несъмнено най-ясният кадър в целия запис. Кайл бързо разпечата снимката в пет екземпляра.

Най-после бе хванал мъжа, поне на видеозапис. Какво ще кажеш сега, Бени? Май не си единственият, който си играе на скрита камера. Кайл грабна копията от принтера до бюрото на Сандра. Адвокатите бяха длъжни да отбелязват всички разпечатани документи и да начисляват разходите за тях на клиента. Секретарката обаче не им създаваше проблеми, ако от време на време принтираха лични документи. Кайл гордо държеше листовете. Загледа се в лицето на своя мъчител, гадния изнудвач, който контролираше живота му.

Мислено благодари на Джоуи за добре свършената работа. Приятелят му не само се бе маскирал безупречно и се бе измъкнал от преследвачите, но и бе проявил блестящ операторски талант.

Кайл чу гласове наблизо и прибра лаптопа си. После скри слот картата и се качи до главната библиотека на трийсет и деветия етаж. Там изчезна сред рафтовете с книги и добави четири копия от снимката към тайната си папка. Смяташе да изпрати петото на Джоуи заедно с благодарствено писмо.

Той погледна към основния етаж на библиотеката от балкона на по-горното ниво. Масите бяха отрупани с купчини книги, които адвокатите ползваха за спешните си проекти. Кайл преброи осем служители, потънали в правни проучвания. Вероятно закъсняваха с изготвянето на поредните справки, досиета и молби. Беше пет часът в понеделник, началото на ноември. Какъв старт на новата работна седмица!

Кайл още не бе обмислил следващия си ход. Дори не знаеше дали ще има такъв. За момента реши да си поеме глътка въздух и да се наслади на малката победа. Каза си, че все пак съществува изход от цялата бъркотия.

В понеделник, броени минути след началото на борсовата седмица, Джоуи разговаряше със свой клиент, който искаше да продаде акциите си в нефтена компания. В същия миг звънна другият му служебен телефон. Обикновено Джоуи провеждаше повече от един разговор наведнъж, но този път бързо приключи с клиента си, когато човекът на втората линия каза:

— Здравей, Джоуи. Обажда се Бакстър. Как си?

— Откъде се обаждаш? — попита Джоуи.

След като завърши „Дюкейн“ преди три години, Бакстър напусна Питсбърг и рядко се връщаше в родния си град. Когато се появеше, обикновено събираше старата тайфа или поне онези, които нямаше как да се скрият от него, и организираше диви купони. Колкото повече време прекарваше в Лос Анджелис, толкова по-непоносим ставаше при завръщанията си.

— От Питсбърг — отвърна той. — Вече сто и шейсет дни съм напълно трезвен.

— Страхотно, Бакстър. Чух, че си се подложил на лечение.

— Да. Чичо Уоли отново взе нещата в свои ръце. Бог да го благослови. Имаш ли време за един бърз обяд? Искам да поговорим.

Двамата не бяха обядвали заедно от колежа. Бакстър намираше подобен тип срещи за твърде скучни. Когато излизаше с приятели, най-често ги водеше в някой бар, където пиеха по цели нощи.

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

— Не, просто исках да те видя. Купи си сандвич и ела в Пойнт Стейт Парк. Обичам да ходя там и да наблюдавам лодките.

— Какво ще кажеш за дванайсет часа?

— Чудесно. До скоро.

В уречения час Бакстър се появи само с бутилка вода. Изглеждаше отслабнал. Носеше стар дочен панталон, избелял тъмносин пуловер и черни военни ботуши. Бе купил дрехите от магазин за втора употреба близо до приюта на пастор Мани. Нямаше следа от дизайнерски джинси, якета „Армани“ и мокасини от крокодилска кожа. Старият Бакстър бе останал в миналото.

Те се поздравиха и прегърнаха, след което намериха свободна пейка до мястото, където реките Алегени и Мононгахела сливат водите си. Зад тях се издигаше голям фонтан.

— Не носиш нищо за ядене — отбеляза Джоуи.