Джон Гришам - Изнудването

— Някой виждал ли е Гаруд?

Всички се огледаха за Гаруд, но не го намериха и решиха, че името му е попаднало в черния списък. Тим Рейнълдс се приближи към тях с арогантна усмивка. В едната ръка държеше питие, а в другата — разпечатка.

— Тейбър е скъсан — заяви гордо той. — Представяте ли си? Уж е възпитаник на Харвард, а се издъни. И то яко.

Кайл не се зарадва особено. И той не харесваше Тейбър заради арогантното му поведение, но двамата работеха в една и съща стая. Тейбър сигурно се чувстваше ужасно. В крайна сметка не беше лош човек.

Слуховете се разпространяваха бързо. Броят на жертвите се увеличаваше. От сто и трима души бяха скъсани осем, което правеше успеваемост от 92 процента — отличен резултат за всяка фирма. Младите адвокати за пореден път осъзнаха, че са част от елита и ги очакват още по-велики подвизи.

Повечето се напиха порядъчно и се прибраха със специални коли, наети от фирмата. Кайл обърна само две питиета и се прибра пеш до Челси. По пътя се обади на баща си, за да му съобщи чудесната новина.

В петък Кайл трябваше да се види с Дъг Пекам на работен обяд, за да прегледат някакви документи. Но когато Кайл пристигна десет минути по-рано, съдружникът заяви:

— Отиваме да празнуваме.

Те излязоха от сградата и се настаниха на задната седалка на черен линкълн — една от многото лимузини, които обикалят града и превозват заетите бизнесмени. Фирмата разполагаше с множество коли на повикване.

— Бил ли си в ресторанта на Медисън Авеню единайсет? — попита го Дъг.

— Не. Напоследък съм твърде уморен, за да ходя някъде. Често не ми остава време да ям или просто забравям.

— Май се оплакваме, а?

— Разбира се, че не.

— Поздравления за взетия изпит.

— Благодаря.

— Мястото ще ти хареса. Много е уютно, а и храната е страхотна. Предлагам ти да обядваме там и да пийнем хубаво вино. Дори знам кой клиент ще поеме разходите.

Кайл кимна. След два месеца във фирмата все още му беше неудобно да начислява нереални суми на клиентите. Мразеше да раздува сметките и да измисля несъществуващи разходи. Прииска му се да попита Пекам за какво точно ще плати клиентът — само за обяда или и за времето на двамата адвокати? Но реши да не казва нищо.

Ресторантът се намираше във фоайето на старата сграда на „Метрополитън Лайф“ и от него се откриваше чудесна гледка към Медисън Скуеър Парк. Заведението беше с модерен интериор, високи тавани и панорамни прозорци. Дъг, разбира се, познаваше главния готвач, салонния управител и сомелиера. Кайл не се изненада, когато ги настаниха на специална маса с изглед към парка.

— Нека първо приключим с оценката на твоята работа — започна Дъг и захапа едно хлебче. По бялата покривка се посипаха трохи.

— Оценка?

— Да. Като твой наставник съм длъжен да оценя представянето ти във фирмата след обявяване на резултатите от изпита. Ако те бяха скъсали, очевидно нямаше да бъдем тук. Вероятно щяхме да си купим по един мазен хотдог от улицата и да проведем неприятен разговор навън. Но ти взе изпита и затова ще бъда мил с теб.

— Благодаря.

Един сервитьор им подаде менютата, а друг сила вода в чашите. Дъг отново отхапа от хлебчето и наоколо се разхвърчаха още трохи.

— Изработените от теб часове надхвърлят средния брой. Много съм впечатлен.

— Благодаря.

Кайл не се изненада, че оценката на работата му в „Скъли и Пършинг“ започва с хонорара, който той носи на фирмата.

— Останалите съдружници и старши адвокати се изказаха много положително за теб.

— Да ви предложа ли аперитив? — попита сервитьорът.

— Ще поръчаме вино с обяда — отвърна неучтиво Дъг и сервитьорът изчезна.

— Понякога обаче имам чувството, че не си напълно отдаден на фирмата. Прав ли съм?

Кайл поклати глава и се зачуди как да отговори. Дъг обикновено беше доста искрен. Защо да не избере същата тактика?

— Живея, храня се и спя в офиса като всички други новаци, защото такъв е бизнес моделът, наложен от години. Същото правят и специализантите по медицина. Работят по двайсет часа на ден, за да демонстрират колко са издръжливи. Слава богу, ние не се грижим за болни хора. Не знам какво още да направя, за да ти докажа, че съм достатъчно отдаден на работата си.

— Разбирам — каза Дъг и насочи вниманието си към менюто. Сервитьорът чакаше търпеливо до масата.

— Избра ли си нещо? — попита Дъг. — Умирам от глад.

Кайл не бе успял да разлисти менюто. Чувстваше се засегнат от критиката на съдружника.