Джон Гришам - Изнудването

— Да — отвърна тя.

— Къде си?

— Още съм в Провидънс.

— Ще се върнеш ли в Ню Йорк?

— Не знам.

— Нека ти напомня, че това е третият свободен ден, в който не си заработила нито час.

— Да разбирам ли, че си в офиса?

— Да, блъскам като луд подобно на всички останали новаци. Само ти отсъстваш.

— Уволни ме. Дай ме под съд. Не ми пука.

— С такова отношение никога няма да станеш съдружник.

— Сигурен ли си?

— Искаше ми се да вечеряме заедно днес. В Ист Вилидж има нов ресторант, който наскоро получи две звезди от критика Франк Бруни.

— Да не би да ме каниш на среща?

— Моля те. Ще си поделим сметката. Нали във фирмата ни учат на равнопоставеност между половете?

— Толкова си романтичен.

— Да оставим романтиката за по-късно.

— Значи това е единствената ти цел.

— Разбира се.

— Ще ти звънна към седем, когато пристигна.

Кайл начисли дванайсет часа на „Трайлон“ и повика кола, за да го закара до ресторанта. Заведението разполагаше с двайсет маси и предлагаше турски специалитети. Нямаше дрескод, въпреки че повечето посетители носеха джинси. Благодарение на отличната рецензия на „Таймс“ вътре беше пълно. Кайл успя да запази маса само защото друга резервация бе отпаднала.

Дейл седеше на бара, пиеше бяло вино и изглеждаше почти спокойна. Те се целунаха по бузата, прегърнаха се и започнаха да обсъждат отминалите дни, сякаш бяха прекарали цял месец на плажа. Двамата родители на Дейл преподаваха математика в колежа в Провидънс. Въпреки че бяха интересни хора, те водеха доста скучен живот. Дейл бе отлична математичка, бе получила бързо докторска степен, но скоро след това се бе уплашила, че ще стане като родителите си. Правото беше новото й призвание. Адвокатската професия, представяна във филмите като безкрайно вълнуваща. Законите като основа на демокрацията и арена на множество социални конфликти. След като бе завършила с отличен успех, Дейл бе получила предложения за работа в най-престижните фирми. Сега, след три месеца в „Скъли“, тя изпитваше силна носталгия по математиката.

По-късно, докато отпиваха вино на своята маса, тя побърза да сподели с Кайл вълнуващите новини.

— Тази сутрин бях на интервю за работа.

— Мислех, че вече имаш работа.

— Да, но е гадна. В центъра на Провидънс има една малка кантора. Намира се в прекрасна стара сграда. Работих за тях едно лято по време на следването ми. Обслужвах копирната машина, правех кафе и изпълнявах всякакви дребни поръчки. Фирмата разполага с около двайсет служители, половината от които са жени. Явих се на интервю тази сутрин.

— Но ти заемаш престижна позиция в най-голямата адвокатска фирма в света. Какво още искаш?

— Нормален живот. Също като теб.

— Аз искам единствено да стана съдружник и да се събуждам в пет часа всяка сутрин, докато не умра на петдесет. Нищо повече.

— Огледай се, Кайл. Много малко от колегите се задържат над три години. По-умните си тръгват още след втората. Само лудите решават да градят кариера.

— Значи ще напуснеш?

— Мястото ми не е в „Скъли“. Мислех си, че съм по-издръжлива. Ако ти желаеш да останеш, няма да те разубеждавам.

Сервитьорът взе поръчките им и сипа още вино в чашите. Двамата седяха един до друг, в тясно сепаре с гледка към целия ресторант. Кайл бе сложил ръката си върху коляното на Дейл под масата.

— Кога смяташ да напуснеш? — попита той.

— Възможно най-скоро. Тази сутрин едва не паднах на колене, за да получа другата работа. Ако не ме вземат, ще продължа да търся. Това е лудост, Кайл. Не мога повече.

— Поздравления. Колегите в офиса ще ти завидят.

— А ти какво ще правиш?

— Нямам представа. Чувствам, че съм едва в началото. Всички изпаднахме в шок, но скоро ще се съвземем. Все едно сме на тренировъчен лагер. Още ни боли от понесените удари.

— Не мога да изтърпя повече удари, Кайл. Вече припаднах веднъж и няма да позволя да се случи отново. Работя по петдесет часа седмично. Само да посмеят да ми кажат нещо.

— Така те искам, скъпа.

Поднесоха им плато с маслини и козе сирене. Двамата се заеха с храната.

— Как беше в Йорк? — попита Дейл.

— Както винаги. Обядвах с истинската си майка и вечерях с новата приятелка на баща ми. Ходихме на лов, но не улучихме нищо. Говорих дълго с баща ми.

— За какво?

— За обичайните неща. Живота, миналото, бъдещето.

И този път Найджъл присъстваше на срещата. Беше подготвил всичко много преди Кайл да пристигне в хотелския апартамент. На едно малко бюро имаше компютър, който наподобяваше машините от осемнайсетия етаж. До него се виждаше монитор, идентичен с онзи, в който Кайл се бе взирал цели дванайсет часа предишния ден.