Джон Гришам - Изнудването

— Улучихме ли модела, Кайл? — почти пропя Найджъл и гордо посочи работното място. — Заповядай, седни.

Кайл зае място пред компютъра, а Бени и Найджъл следяха всяко негово движение.

— Доста се доближава — отвърна Кайл.

— Както знаеш, това е само хардуерът. Не е чак толкова важен, но се опитваме да отгатнем кой е производителят. Нищо повече. Съзнаваме добре, че софтуерът е от по-голямо значение. Сбъркали ли сме при избора?

На компютъра и монитора липсваха символи или имена на модела и производителя. Изглеждаха точно толкова безлично, колкото и машините, които се опитваха да имитират.

— Съвсем идентични са — каза Кайл.

— Разгледай ги добре, човече. Постарай се да откриеш някаква разлика — настоя Найджъл, приведен над Кайл.

— Компютърът в офиса е малко по-тъмен на цвят, почти сив. Широк е шестнайсет инча, висок — двайсет.

— Да не си го премерил, Кайл?

— Очевидно. Използвах петнайсетинчов бележник.

— Невероятно — възкликна Найджъл, готов да прегърне Кайл. Бени не успя да скрие усмивката си.

— Сигурно е продукт на „Фарго“ — отбеляза Найджъл.

— На кого?

— На „Фарго“, Кайл. Специализирана компютърна фирма от Сан Диего. Произвеждат машини предимно за правителството и военните. Работят най-вече с ЦРУ, проектират огромни модерни компютри със защита и функции, които дори не можеш да си представиш. Няма да откриеш подобен модел в близкия магазин. „Фарго“ е собственост на компанията „Дийн“, а ти знаеш коя фирма им осигурява правна помощ. Добрата стара „Скъли“ им пази задника срещу хиляда долара на час.

Докато говореше, Найджъл натисна един бутон на клавиатурата. На монитора изскочи интерфейс, какъвто Кайл не бе виждал до момента. Нищо, което да напомня „Майкрософт“ или „Епъл“.

— Е, Кайл, кажи ми как изглежда началният екран. Прилича ли ти на този?

— Не, съвсем различен е. На компютрите в офиса има само една икона, откъдето се пускат инструкциите за ползване на програмата. Няма други икони, карета със съобщения, ленти за редактиране или форматни функции. Само индекс на документите. Когато пуснеш компютъра и въведеш кодовете и паролите за достъп, минават около десет секунди, преди да попаднеш директно в архива. Липсват системни профили, спецификации и начална страница.

— Невероятно — каза Найджъл, без да откъсва очи от монитора. — А индексът, Кайл?

— Индексът е истинско предизвикателство. Започва с по-общи категории на документите, които са разделени на множество подгрупи. Отнема известно време да откриеш необходимата информация.

Найджъл отстъпи назад и се протегна. Бени се доближи до Кайл и заяви:

— Да предположим, че искаш да прочетеш за въздушнореактивните двигатели на Б-10 и различните видове водородни горива, изпробвани до момента. Как ще стигнеш до тях?

— Не знам. Все още не съм влизал в тази папка. Не съм чел за въздушнореактивните двигатели.

Последното беше истина, но Кайл реши да не издава нищо повече. При наличието на четири милиона документи спокойно можеше да твърди, че не е виждал материалите, които интересуваха Бени.

— Но ти би могъл да намериш тази информация?

— Да, ако разбера къде да я търся. Програмата „Звук“ е доста бърза, но съществуват цял тон документи, които трябва да отсея.

Движенията на Бени бяха припрени, а гласът му звучеше по-нервно от обикновено. Найджъл изглеждаше много доволен от информацията, която Кайл им предоставяше. Напредъкът очевидно ги радваше.

— Беше ли в стаята вчера? — попита Бени.

— Да, цял ден.

— С куфарче и сако?

— Да, нямаше проблеми. Един друг колега също бе внесъл куфарчето си. Никой не ги проверява.

— Кога ще отидеш пак? — поинтересува се Бени.

— Екипът се събира всяка сутрин. Има голяма вероятност да получа нова задача. Сигурно още в понеделник или вторник.

— Тогава да се срещнем във вторник вечерта.

— Умирам от нетърпение.

След като официално бе зачислен към случая „Трайлон“, Кайл получи привилегията да започва всяка нова седмица в седем сутринта със среща в огромна заседателна зала, която не бе виждал досега. Дори след три месеца в офиса той все още се удивляваше на помещенията за срещи, балконите, скритите фоайета и малките библиотеки, на които се натъкваше непрекъснато. Човек се нуждаеше от карта, за да се ориентира в сградата.

Залата се намираше на четирийсет и първия етаж и беше достатъчно просторна, за да побере няколко по-малки адвокатски кантори. Масата в средата беше с размерите на писта за боулинг. Около нея се бяха струпали близо четирийсет адвокати, които пиеха кафе и се подготвяха за поредната дълга седмица. Уилсън Ръш стана от мястото си в далечния край на масата и прочисти гърло, а останалите застинаха в очакване.