Джон Гришам - Изнудването

— Вече ти я описах.

— Десет монитора на десет маси, нали, Кайл? — изстреля директно Найджъл.

— Да.

— А къде са самите компютри?

— На масите, до мониторите.

— Какви са машините, Кайл? Високи и тънки или къси и дебели? Подскажи ни.

— Приличат на квадратни кутии. Намират се вдясно от мониторите.

На шкафа до телевизора се виждаше отворен бележник. Найджъл го взе и нареди:

— Разгледай тези компютри, Кайл. Тук има всякакви форми и размери. Модели от цял свят. Някой прилича ли ти поне малко на тези в офиса?

Кайл прелисти методично бележника. Всяка от десетте страници съдържаше по осем цветни снимки общо осемдесет компютъра, които се различаваха по дизайн и конструкция. Той се спря на един, който наподобяваше по-скоро принтер, отколкото компютър.

— Явно наистина са квадратни — отбеляза Найджъл. — Колко дискови устройства?

— Нито едно.

— Моля? Сигурен ли си, Кайл?

— Да. Тези машини са разработени, за да осигуряват максимална сигурност. Не съдържат дискови устройства или портове. Няма начин да се прехвърлят данни.

— А контролен панел? Някакви превключватели, бутони или светлини?

— Нищо. Просто чисто бяла кутия.

— А сървърът?

— Заключен е в съседната стая. Не съм го виждал.

— Интересно. А мониторите, Кайл?

— Плоски екрани с течни кристали.

— Хвърли им един поглед — каза Найджъл и отвори бележника на друг раздел, пълен с различни монитори. — Размер?

— Четиринайсет инча.

— Цветен дисплей?

— Да. — Кайл посочи един модел на третата страница. — Този се доближава доста.

— Чудесно, Кайл.

— Принтери?

— Няма.

— Никъде в стаята?

— Не.

Найджъл се почеса по главата и се замисли.

— Да приемем, че работиш върху някаква справка или досие. Как процедираш, когато дойде време да ги предадеш?

— Уведомявам прекия си шеф, който идва в стаята и ги преглежда. Ако документът трябва да се представи в съда или пред противниковата страна, той се разпечатва.

— Но къде? Нали каза, че в стаята няма принтери?

— В съседно помещение има принтер, за който се грижи един от асистентите. Всеки разпечатан лист се кодира и копира. Невъзможно е да разпечаташ нещо незабелязано.

— Впечатлен съм.

Найджъл отстъпи назад и се отпусна на един стол. Бени пое нещата.

— Колко пъти си влизал в стаята, Кайл?

— Веднъж на ден през последната седмица.

— Обикновено колко хора има вътре?

— Зависи. В неделя следобед останах сам за около час. Тази сутрин бях заедно с още пет-шест колеги.

— Бил ли си там късно, преди да затворят стаята?

— Още не.

— Направи го. Отиди към десет някоя вечер.

— Не мога да ходя там без конкретна цел, Бени. Това не е стая за почивка. Помещението е под непрекъснато наблюдение. Трябва да имам основателна причина.

— Някой забелязва ли, когато влизаш и излизаш?

— Пред вратата няма охрана. Картата предава информация за всяко посещение. Входът се наблюдава с видеокамери.

— Внасял ли си куфарче със себе си?

— Не.

— Забранено ли е?

— Не.

— Носил ли си връхна дреха?

— Не, но в офиса не се налага.

Бени и Найджъл се спогледаха, обмисляйки трескаво следващия си ход.

— Ще ходиш ли там утре? — попита накрая Бени.

— Може би. Още не знам. Зависи каква задача ще ми възложат сутринта.

— Искам да влезеш в стаята утре. Вземи куфарчето и сакото си. Когато се настаниш, го свали. Сложи куфарчето под масата.

— Ще успееш ли, Кайл? — намеси се Найджъл.

— Разбира се. Защо не? Нещо друго? Какво ще кажете да внеса хамбургер и да омажа цялата клавиатура? Накъде биете?

— Имай ни доверие, Кайл — каза спокойно Найджъл. — Разбираме си от работата.

— Вие сте последните хора, на които бих се доверил.

— Стига, Кайл.

— Уморен съм. Наистина искам да си ходя…

— Какви са плановете ти за следващите няколко дни? — попита Бени.

— Утре ще работя докъм пет следобед и после ще взема влака за Филаделфия. Там ще наема кола и ще продължа към Йорк. В четвъртък ще празнувам Деня на благодарността с баща ми. Смятам да се върна в Ню Йорк късно в петък. Ще бъда на работа в събота сутринта. Как ви се струва?

— Ще се видим в неделя вечерта — заяви Бени.

— У вас или у нас?

— Ще ти пратя имейл с повече подробности.

— Честит Ден на благодарността, момчета — каза Кайл и излезе от стаята.

Кайл закачи два шлифера на вратата в новия си кабинет — един черен и един светлокафяв. Носеше черния всеки ден на път за работа и щом се разхождаше из града. Използваше кафявия рядко, най-вече когато не искаше да го следят. В 14:30 ч. в сряда Кайл го преметна през ръка и взе асансьора до втория етаж. Оттам слезе с товарния асансьор в мазето, облече шлифера и си проправи път сред плетеницата от тръби и електрически кабели, докато не стигна до едно метално стълбище. Поздрави един от техниците, с които бе разговарял няколко пъти. Зърна светлина в тясната алея, която разделяше сградата от петдесететажната постройка до нея. Десет минути по-късно Кайл влезе в кабинета на Рой Бенедикт.