Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Искаш да ме поизмъчиш, така ли?

— Естествено, то се подразбира от само себе си. Днес цял ден очаквах да се топна в някакъв басейн.

— Имаш право. — Сложих ръка върху нейната. — Съжалявам. Наистина съжалявам, Джени.

— Всъщност не е нужно да ми го казваш. Не бива да съжаляваш. Осъзнавам, че това, което правиш, е важно. Разбирам го. Дори Деймън го разбира.

Стиснах ръцете на своето момиченце. Толкова много приличаше на Мария.

— Благодаря ти, миличка. Точно тази вечер имах нужда да го чуя.

— Знам — прошепна тя. — Усетих го.

Тази вечер Вълка беше пристигнал във Вашингтон по бизнес. Поръча си късна вечеря в заведението „Рутс Крис Стек Хаус“, намиращо се на Кънектикът Авеню, близо до „Дюпон Съркъл“.

Докато се хранеше, към него се присъедини Франко Грималди, нисък и набит тридесет и осем годишен капо 18 18 Глава на фамилия (итал.). — Б.р. от Ню Йорк. Двамата разговаряха за обещаващия проект да превърнат района на Тахо в Мека на хазарта, съперничещ на Лас Вегас и Атлантик Сити; разговаряха също за професионалната хокейна лига и последния филм на Вин Дизел; както и за плана на Вълка да спечели един милиард долара от една-единствена сделка. След това руснакът каза, че трябва да си тръгва. Имал друга среща във Вашингтон.

— Да не би да е с президента? — попита Грималди.

Вълка се засмя:

— Не, той не може да свърши нищо както трябва. Защо да се срещам с такъв некадърник ? Той би трябвало да се срещне с мен, ако иска да хване Бен Ладен и терористите. Аз довеждам всяка работа докрай.

— Я ми кажи нещо — попита Грималди, преди Вълка да си тръгне. — Онази история за Палумбо в строго охранявания затвор в Колорадо… Ти ли го направи?

Руснакът поклати глава.

— Пълна измислица. Аз съм бизнесмен, а не някакъв касапин. Недей да вярваш на всичко, което чуваш за мен.

Босът на мафията наблюдаваше как непредсказуемият мъж с прякор на хищник напуска ресторанта. Беше почти сигурен, че той е убил Палумбо. А също и че президентът наистина трябваше да се свърже с него заради „Ал Кайда“.

Около полунощ Вълка излезе от черния си додж вайпър в Потомак Парк. От мястото си виждаше контурите на луксозния джип на отсрещната страна на Охайо Драйв. Лампичката в купето примигна и един пътник слезе. Ела при мен, гълъбче — прошепна руснакът.

Мъжът, който приближаваше към него, беше от ФБР и работеше в Хувър Билдинг. Движеше се сковано, с неравномерни и нервни крачки — също като мнозинството правителствени функционери. Липсваше му самоуверената елегантност на изискания джентълмен. Бяха предупредили Вълка, че не би могъл да си купи полезен агент и че ако все пак го направи, не може да се доверява на информацията му. Но той не бе повярвал. С пари можеш да си купиш всичко, дори и хора — особено ако са били подминати от повишения и награди в службата. Това важеше и за Америка, и за Русия. Дори тук, където цинизмът и огорчението се бяха превърнали в национална емблема, важеше с пълна сила.

— И така, някой говори ли за мен на петия етаж на „Хувър“? — попита той.

— Не ми харесва да се срещаме по този начин. Другия път пусни обява в „Уошингтън Таймс“.

Вълка се усмихна, но в следващия миг заби пръста си в брадичката на агента.

— Зададох ти въпрос. Някой говори ли за мен?

Агентът поклати глава.

— Още не, но скоро ще започнат. Направиха връзка между убитата двойка в Лонг Айланд със случаите в Атланта и търговския център „Прусия“.

— Разбира се, че ще я направят — кимна руснакът. — Знам, че твоите хора не са глупави. Те просто са твърде ограничени.

— Не ги подценявай. Бюрото се променя. Много скоро ще тръгнат по петите ти и ще те преследват с цялата мощ, с която разполагат.

— Няма да е достатъчна — рече Вълка. — Освен това, може би аз пръв ще тръгна по петите им — с цялата мощ, с която разполагам. С малко „бум!“ ще изравня къщата им със земята.

На следващата вечер се прибрах вкъщи преди шест часа. Вечерях спокойно с Нана и децата, които бяха изненадани, но безкрайно щастливи, че съм си у дома толкова рано.

Телефонът иззвъня към края на вечерята. Не исках да се обаждам. Може би още някой бе отвлечен, но сега не ми се щеше да се разправям с това. Не и тази вечер.

— Аз ще го вдигна — обяви Деймън. — Сигурно е за мен. Някое гадже. — И грабна звънящия телефон от кухненската стена.

— Много ти се иска да е момиче — позлорадства Джени от масата. — И то вечер. Сигурно е някой, който продава микровълнови печки или предлага изгоден банков заем. Те винаги се обаждат по това време.