Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Тогава Деймън посочи към мен. Не се усмихваше. Всъщност лицето му беше пребледняло, сякаш стомахът внезапно го бе присвил.

— Татко — рече той с нисък глас. — За теб е.

Станах от масата и посегнах да взема телефона от ръката му.

— Добре ли си? — попитах го.

— Госпожа Джонсън е — прошепна Деймън.

Докато поемах слушалката, гърлото ми се бе свило. Сега аз бях този, на когото му прилоша. В същото време се чувствах ужасно смутен.

— Ало? Алекс на телефона — казах в слушалката.

— Обажда се Кристин, Алекс. Аз съм във Вашингтон. За няколко дни. Бих искала, докато съм тук, да видя малкия Алекс — заговори тя, сякаш предварително си бе подготвила речта.

Усетих как лицето ми пламва. Защо се обаждаш тук? Защо сега? — исках да попитам, но не го направих. Вместо това предложих:

— Искаш ли да дойдеш тази вечер? Вече е късно, но ще го подържим още малко буден.

Тя се поколеба.

— Всъщност си мислех за утре. Може би около осем и половина сутринта? Удобно ли е?

— Удобно е, Кристин. Ще бъда тук.

— О! — рече тя, сетне заговори малко забързано: — Не е нужно да оставаш у дома заради мен. Чух, че вече работиш за ФБР.

Стомахът ми се присви. Двамата с Кристин Джонсън се разделихме преди година, най-вече заради случаите на убийства, които разследвах тогава. Тя бе отвлечена заради работата ми. Накрая успяхме да я открием в един затънтен район в Ямайка. Алекс беше роден там. По онова време не знаех, че Кристин е бременна. След това отношенията помежду ни никога не бяха същите. Чувствах, че вината е моя. После тя се премести в Сиатъл. Нейна беше идеята Алекс да остане да живее при мен. Тогава посещаваше психиатър и ми каза, че не била емоционално стабилна, за да бъде добра майка. А сега беше във Вашингтон за няколко дни.

— Какво те води във Вашингтон? — попитах накрая.

— Исках да видя нашия син — отвърна тя с тих глас. — Както и някои свои приятели. — Спомних си колко много я обичах, а може би и все още я обичах, но се бях примирил, че никога няма да бъдем заедно. Кристин не можеше да приеме живота ми на полицай, а аз, изглежда, не бях в състояние да се откажа от работата си. — Добре, ще дойда утре в осем и половина — рече тя.

— Ще те чакам — отвърнах й.

В осем и тридесет, точно на секундата, един лъскав сребрист таурус, взет под наем от „Херц“, спря пред нашата къща на Пета улица.

Кристин Джонсън слезе и макар че имаше малко строг вид с прибраната на стегнат кок коса, трябваше да призная, че е красива жена. Висока и слаба, с изваяно лице, което все още не можех да забравя. Когато я видях отново, сърцето ми замря. Въпреки всичко, което се бе случило между нас…

Бях нервен, уморен. Защо ли? Питах се колко енергия бях изразходвал през последната година и половина. Мой приятел, лекар от „Джон Хопкинс“, има полусериозна теория, че линиите на живота ни са изписани върху дланите на ръцете ни. Той се кълне, че по тях може да прочете дали даден човек преживява стрес или болест, какво е здравословното му състояние. Посетих го преди няколко седмици и Бърни Стрингър ми заяви, че съм бил в отлична физическа форма, но че линиите на живота ми нещо се били поизносили през последната година. Това беше отчасти заради Кристин — нашата връзка и скъсването ни.

Стоях на входната врата заедно с Алекс на ръце. После пристъпих навън, докато Кристин приближаваше към къщата. Беше с обувки с токчета, облечена в тъмносин костюм.

— Кажи „здравей“ — прошепнах на Алекс и размахах едната му ръчичка към майка му.

Беше толкова странно и напълно смущаващо да я видя отново. Нашата история беше твърде сложна. По-голямата й част беше добра, но това, с който завърши, беше наистина много лошо. Съпругът й беше убит в дома им по време на един случай, по който работех. Самият аз едва не станах отговорен за нейната смърт. Сега ни деляха хиляди километри. Защо беше дошла във Вашингтон? За да види малкия Алекс, разбира се. Но какво друго я бе довело тук?

— Здравей, Алекс — промълви тя и се усмихна. За един зашеметяващ миг сякаш нищо между нас не се бе променило. Припомних си първия път, когато я видях: тя все още беше директорка на училището „Съджърнър Трут“. Тогава бе спряла дъха ми. За нещастие, все още умееше да прави това.

Кристин коленичи в подножието на стълбите и разтвори ръце.

— Здравей, красиво момче — поздрави тя малкия Алекс.

Пуснах го на стъпалото и го оставих сам да реши какво да направи. Той ме погледна и се засмя. После избра мамещата усмивка на майка си, топлината и чара й — и се озова право в прегръдките й.