Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Навсякъде бяха пръснати картини, повечето завършени. Който ги бе нарисувал, очевидно притежаваше талант.

— Всичко е спокойно! — чух глас. Последва вик: — Тук!

С Махони хукнахме по дългия коридор. Двама от хората му вече бяха влезли в това, което приличаше на спалня. Помещението беше пълно с още картини — може би над петдесет.

Върху дървения под бе проснато голо тяло. Лицето му имаше измъчено, но гротескно изражение. Ръцете на мъртвия мъж бяха обвити около гърлото му, сякаш сам се бе удушил.

Това беше човекът, когото Одри Мийк бе нарисувала. Явно смъртта му е била ужасна. Вероятно бе погълнал някаква отрова.

По леглото имаше разпилени листове хартия. До тях лежеше писалка.

Наведох се и започнах да чета една от бележките.

За този, който ще го намери…

Както вече сигурно знаете, аз съм този, който държеше Одри Мийк в плен. Мога да кажа само, че това е нещо, което трябваше да направя. Вярвам, че не съм имал друг избор. Аз я обикнах от първия миг, когато я видях на една от моите изложби във Филаделфия. През онази нощ двамата разговаряхме, но, разбира се, тя не ме помнеше. Никой никога не ме е помнил. (Поне досега.) Дали има някакво логично обяснение на тази моя обсебеност? Нямам никаква представа, макар че бях запленен от Одри над седем години от живота си. Разполагах с достатъчно пари, повече, отколкото ми бяха нужни, но това не означаваше нищо за мен.

Не и до момента, в който получих възможността да взема това, което наистина желаех, от което се нуждаех. Как можех да устоя? Четвърт милион долара ми се струваха нищожна цена, за да бъда с Одри — дори само за тези няколко дни. После се случи нещо странно. Може би чудо. След като прекарахме известно време заедно, аз открих, че обичам Одри прекалено много, за да я държа тук насила. Никога не съм я наранявал. Поне според мен. Ако съм те наранил, Одри, съжалявам. Обичах те много, много, твърде много.

След като свърших четенето, едно изречение продължаваше да звучи в главата ми: Не и до момента, в който получих възможността да взема това, което наистина желаех, от което се нуждаех. Как бе станало? Кой бе този, който превръщаше в реалност фантазиите на тези луди мъже?

Кой стоеше зад всичко това? Сигурен съм, че не беше Художествения директор.

Не се прибрах във Вашингтон чак до десет часа на следващата нощ и знаех, че ме очакват големи неприятности. Джени, а вероятно и всички останали в къщата, с изключение на малкия Алекс и котката, щяха да са ми сърдити. Бях обещал да отидем на басейна, а ето че вече бе твърде късно за каквото и да било, освен за сън.

Когато влязох, Нана седеше с чаша чай в кухнята. Дори не ме погледна. Спестих си една лекция и се запътих нагоре по стълбите, надявайки се Джени да е още будна.

Моята прекрасна малка дъщеря седеше на леглото си, заобиколена с няколко списания, сред тях и „Американско момиче“. Любимият й стар плюшен мечок Тео бе сгушен в скута й. Джени не си лягаше да спи без него и когато нямаше още годинка и майка й бе жива.

В единия ъгъл на стаята котката Роузи се бе свила на пухкав кравай върху дрехите за пране на Джени. Едно от нещата, на които Нана бе успяла да ги научи, беше двамата с Деймън сами да си перат дрехите.

Замислих се за Мария. Съпругата ми беше добра и смела, една чудесна жена, която бе убита при случайна стрелба на улицата в Саутийст. А аз така и не можах да открия убиеца й. Но за мен случаят не беше приключен. Може би все някой ден щеше да изскочи нещо. Тя все още ми липсваше. Понякога дори казвах малка молитва: Надявам се да ми простиш, Мария. Старая се да дам най-доброто от себе си. Обичаме те много.

Джени сигурно ме бе усетила, че бях там, докато я наблюдавах и мислех за майка й.

— Помислих, че си ти — рече тя. — Напоследък шестото ми чувство работи доста добре.

— Чакаше ли ме? — подхвърлих, докато се вмъквах в стаята. Някога беше гостна, но миналата година я преобразувахме в стая за дъщеря ми. Измайсторих рафтове, върху които тя подреди керамичната си менажерия от периода й „Съджърнър Трут“, включваща стегозавър, кит и черна катеричка. Имаше още касичка за дребни монети, една вещица, привързана към метла, и любимите й книги.

— Не съм те чакала. Дори не мислех, че изобщо ще се прибереш.

Приседнах на ръба на леглото. Над него, поставена в рамка, висеше репродукция от картина на Магрит 17 17 Магрит Рьоне (1889–1967 г.) — белгийски художник сюрреалист; първите му творби са повлияни от футуризма и кубизма. — Б.пр. , изобразяваща тръба с надпис: Това не е тръба.