Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Забързах към сградата, за да се срещна с Одри Мийк. Нямах търпение да разбера как бе оцеляла по време на това ужасно изпитание. Първата жена, която бе успяла да се измъкне…

Първото ми впечатление беше, че Одри Мийк не приличаше на себе си, още по-малко на жената, позната от обществените й изяви. Това бе съвсем естествено след целия преживян ужас. Госпожа Мийк беше отслабнала, тъмносините й очи бяха хлътнали и приличаха на две мрачни дупки върху измършавялото й лице. Но страните й не бяха изгубили цвета си.

— Аз съм агент Алекс Крос от ФБР. Радвам се да ви видя в безопасност — обърнах се към нея с тих глас. Не исках да я разпитвам точно сега, ала нямах друг избор.

Одри Мийк кимна и погледите ни се срещнаха. Имах чувството, че тя много добре осъзнава каква голяма късметлийка е.

— Лицето ви е леко загоряло. Днес ли получихте този тен? — попитах я. — Докато сте били в гората ли?

— Не знам със сигурност. Откакто ме взе в плен, той ме извеждаше на разходка всеки ден. Имайки предвид обстоятелствата, мога да кажа, че той често беше добър и внимателен с мен. Приготвяше ми сам храната и в повечето случаи ястията бяха доста вкусни. Каза ми, че някога е работил като готвач в Ричмънд. Всеки ден провеждахме дълги разговори. Това беше толкова странно, както и всичко останало. Веднъж, по средата на пленничеството ми, той отсъства от сутринта до вечерта. Бях ужасена, че ме е оставил там, за да умра. Но всъщност не вярвах, че е способен да го стори.

Не я прекъснах. Исках да я оставя да разкаже цялата история, без да я притискам с въпроси. Още не можех да повярвам, че е била освободена. Това не бе честа практика в случаи като този.

Внезапно жената се разтревожи.

— Пристигнаха ли вече Джордж и децата ми? Ще ми позволите ли да ги видя, ако са тук?

— Те пътуват насам — уверих я. — Ще ги доведем веднага щом пристигнат. Бих искал да ви задам няколко въпроса, докато всичко е още прясно в съзнанието ви. Съжалявам, но може да има и други изчезнали хора, госпожо Мийк. Всъщност смятаме, че има.

— О, господи! — прошепна тя. — Тогава ще се опитам да ви помогна. Ако мога, ще го направя. Задайте въпросите си.

Тя беше смела жена и ми разказа всичко за похищението, като дори направи описание на мъжа и жената, които я бяха отвлекли. Отговаряше на това на Слава Василев и Зоя Петрова. След това Одри Мийк ми описа дните, прекарани в пленничество при един мъж, който се наричал Художествения директор.

— Той ми каза, че му харесвало да ме очаква, че се наслаждавал на трепета. Сякаш бе човек, свикнал да се подчинява. Усещах, че иска да бъде мой приятел. Всичко беше толкова ужасяващо и странно. Каза, че ме гледал по телевизията и че бил изчел всички статии за компанията „Мийк“. Възхищавал се на вродения ми вкус и на това, че не парадирам с красотата си и с постигнатото. Принуди ме да правя секс с него.

Одри Мийк се владееше добре. Силата й ме изуми и аз се запитах дали именно тя не бе предизвикала възхищението на похитителя й.

— Искате ли вода? Или нещо друго? — предложих й.

Тя поклати отрицателно глава.

— Видях лицето му — продължи. — Дори се опитах да го нарисувам за полицията. Мисля, че постигнах добра прилика. Това е той.

С всеки изминал момент нещата ставаха все по-странни. Защо Художествения директор й бе позволил да го види, а след това я бе освободил? При нито един от случаите на отвличане, които бях разследвал досега, не се бях сблъсквал с нещо подобно.

Одри Мийк въздъхна и продължи разказа си, докато нервно кършеше пръсти.

— Той ми призна, че бил обладан от непреодолими натрапчиви идеи за чистотата, изкуството, стила и любовта към друго човешко същество. Няколко пъти ми призна, че ме обожавал. Често се самоунижаваше. Описах ли къщата му? Не съм сигурна какво казах тук, нито на полицаите, които ме намериха.

— Още не сте говорили за къщата — отвърнах аз.

— Беше покрита с някакъв материал, нещо като плътен целофан. Напомни ми на творбите на Кристо. Вътре имаше няколко дузини картини. Много ценни. Не би трябвало да ви затрудни да откриете къща, покрита с целофан.

— Ще я открием — съгласих се. — Вече я търсим.

Един танкист с войнишко кепе надникна през вратата, сетне я разтвори широко и Джордж, съпругът на Одри, и двете деца се втурнаха вътре. Това бе толкова невероятен и рядък момент в случаите на отвличане, особено когато изчезналият е отсъствал повече от седмица. Отначало децата изглеждаха изплашени. После баща им нежно ги побутна напред и радостта заличи страховете им. Усмихнати и насълзени, всички се прегърнаха вкупом и дълго останаха така, сякаш никога повече нямаше да се разделят.