Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Мамо, мамо! — хлипаше момичето и се притискаше към Одри, явно решено да не я пуска до края на живота си.

Очите ми се навлажниха, докато отивах до работната маса. Одри Мийк бе направила две скици. Погледнах лицето на мъжа, който я бе държал като своя пленница. Изглеждаше съвсем обикновен…

Художествения директор.

Защо си я освободил? — питах се аз.

Около полунощ направихме още един пробив. Полицията имаше информация за къща, покрита с някакъв найлонов материал, в Отсвил, Пенсилвания. Отсвил се намираше на около петдесет километра и посред нощ потеглихме с няколко коли натам. Доста тежък завършек на един дълъг ден, ала никой не се оплака.

Щом пристигнахме, сцената ми напомни за отминалите дни, когато работех за полицията във Вашингтон — и тогава на мястото на престъплението ме очакваха ченгета. Три седана и два черни микробуса бяха паркирани покрай водещото към къщата отклонение от провинциалния път, ограден с високи дървета. Нед Махони, който току-що бе пристигнал от Вашингтон, и аз се срещнахме с местния шериф Еди Лайл.

— Вътре не се виждат никакви светлини — отбеляза Махони, докато приближавахме към постройката, която всъщност представляваше ремонтирана дървена хижа. Единственият достъп до уединената собственост беше тесният и прашен път. Хората от ОСЗ очакваха заповедта му да атакуват.

— Минава един часът — рекох, — но предполагам, че ни очаква. Мисля, че около този тип витае някаква атмосфера на отчаяние.

— Защо смяташ така? — попита Нед.

— Сам я е пуснал. Тя е видяла лицето му, къщата и колата. Уверен е, че ще го открием тук.

— Хората ми си знаят работата — намеси се шерифът с обидения глас на пренебрегнат човек. — Аз също знам какво върша!

Не ме беше особено грижа какво си мисли — бях свидетел навремето как един местен и неопитен полицай се взриви във Вирджиния.

Прекъснах разговора си с Махони и се втренчих в Лайл.

— Успокой топката. Не сме наясно какво ни очаква в къщата, но сме сигурни в едно: той знае, че ще открием това място и ще дойдем за него. А сега кажи на хората си да не предприемат нищо. ОСЗ на ФБР ще влезе пръв! Вие ще ни прикривате. Това проблем ли е?

Лицето на шерифа се обагри в яркочервено и той вирна брадичка:

— Определено е, но на вас изобщо не ви пука, нали?

— Не, никак. Така че кажи на хората си да останат по местата си. Ти също. Не ме е грижа за колко велик се мислиш.

Извърнах се към Махони, който дори не се опитваше да прикрие усмивката си.

— Ама и теб си те бива, човече — рече той. Двама от неговите снайперисти наблюдаваха хижата от петдесетина метра. Виждах, че има остър покрив с капандура. Вътре всичко беше тъмно. — Тук е ОСЗ Първи. Има ли някакво движение там, Килвърт? — попита Нед в микрофона си един от снайперистите.

— Не и доколкото мога да видя, сър. Ще атакувате ли?

Махони ме погледна.

Бавно обходих с очи хижата, после предния и страничните дворове. Всичко изглеждаше спретнато и подредено, добре поддържано. Няколко електрически жици отиваха към стрехата.

— Той е искал да влезем вътре, Нед. Това не ми харесва.

— Заложил ни е капан ли? — попита той. — Е, решили сме да атакуваме.

— Съгласен съм с теб — кимнах му. — Ако нещо се оплеска, местните ще има защо да злорадстват.

— Майната им на тези селяндури! — изсумтя Махони. После изрече в микрофона: — Хотъл и Чарли, говори ОСЗ Първи. Готови за действие. Пет, четири, три, две, едно, старт !

Момчетата от двата ОСЗ се надигнаха от „фаза жълта линия“, което е последният етап на прикритие и изчакване. Преминаха „фаза зелена линия“ на път към къщата. След това повече нямаше връщане назад.

Мотото на момчетата от ОСЗ за подобни случаи беше: „Бързина, изненада и безкомпромисни действия“. Те бяха страхотни, много по-добри и от най-добрите в полицейското управление на Вашингтон. Само след секунди екипите на Хотъл и Чарли бяха в хижата, където повече от седмица е била държана Одри Мийк. Не след дълго Махони и аз нахлухме през задната врата в кухнята. Видях печка, хладилник, шкафове и маса.

Нямаше и следа от Художествения директор.

Липсваше каквато и да било съпротива.

Все още.

Двамата с Нед продължихме предпазливо. В дневната имаше печка с дърва, диван на бежови и кафяви райета, няколко дървени стола. До едната стена се виждаше голям скрин, покрит с плетена вълнена покривка. Всичко бе подбрано и подредено с вкус.

Отново никаква следа от похитителя.