Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Здравей, бебче — прошепна тя. — Толкова много ми липсваше. Колко голям си станал!

Кристин не беше донесла подарък — никакви изкушения, и това ми хареса. Такава си беше тя — мразеше подмазваческите трикове. Само след секунди Алекс се смееше и бъбреше, без да спира. Двамата изглеждаха добре заедно.

— Аз ще бъда в къщата — обявих, след като ги погледах няколко минути. — Влез вътре, когато решиш. Има прясно сварено кафе от Нана. Както и закуска, ако си гладна.

Кристин погледна към мен и отново се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива, прегърнала момчето, нашия малък син.

— Засега сме добре и така — отвърна тя. — Благодаря ти. Ще дойда да пием кафе. Разбира се, че ще дойда.

Кристин винаги беше толкова сигурна за всичко, не бе изгубила и частица от увереността си.

Влязох вътре и едва не се сблъсках с Нана, която ни наблюдаваше зад остъклената врата.

— О, Алекс! — въздъхна тя. Нямаше нужда да казва нищо повече. Чувствах се така, сякаш в сърцето ми бяха забили нож.

След малко Кристин внесе малкия вътре и всички седнахме в кухнята да пием кафе. Тя гледаше Алекс, който смучеше от шишето си ябълков сок. Кристин разказа за живота си в Сиатъл — повече за работата си в училището, нищо лично или някакви тайни. Знаех, че също би трябвало да е нервна и притеснена, но по нищо не й личеше.

Тогава тя отново се превърна в онази мила и нежна жена, излъчваща топлина, която можеше да разтопи душата ти. Гледаше към малкия Алекс.

— Какво сладкишче е той — промълви замечтано. — Мило малко момченце, колко ми липсваше! Нямаш представа.

Кристин Джонсън отново във Вашингтон.

Защо се бе върнала сега? Какво искаше от нас?

Въпросите пулсираха в мен, караха ме да се страхувам дори преди да съм добил ясна представа от какво. Разбира се, имах едно подозрение: Кристин беше променила решението си за малкия Алекс.

Навярно е заради това. Защо иначе щеше да дойде тук? Със сигурност — не за да ме види. Или пък заради това?

Все още карах по федералната магистрала 1–95 и бях само на няколко минути път от Куонтико, когато Мони Донъли се свърза с мен по мобилния. От радиото свиреше Майлс Дейвис. Опитвах се да се успокоя, преди да отида на работа.

— Пак закъсняваш — рече тя и макар да знаех, че е шега, малко се засегнах.

— Знам, знам. Миналата нощ бях на парти. Наясно си как се получава понякога…

— Алекс, съобщиха ли ти, че миналата нощ са заловили още двама заподозрени? — попита Мони без други предисловия.

Отново те. Бях толкова изненадан, че не й отговорих веднага. Не бяха ми казали нищо за операцията!

— Предполагам, че не са те осведомили — сама си отговори Мони. — Станало е в Бийвър Фолс, Пенсилвания. Не беше ли това родният град на Джо Намът? Двамата заподозрени са около четиридесетгодишни и притежават книжарница, носеща името на града. Пресата го е надушила преди няколко минути.

— Намерили ли са някоя от изчезналите жени? — попитах я.

— Не мисля. Поне не фигурира в последните доклади. Изглежда, тук никой не знае нищо със сигурност.

— Колко време са били под наблюдение? Всъщност в момента излизам от магистрала 95 и почти съм пристигнал. Ще се видим след няколко минути.

— Извинявай, че съсипах деня ти още от сутринта — промърмори тя.

— Той вече беше съсипан.

Прегледахме внимателно всички материали, но в десет часа все още нямахме задоволителни отговори за ареста в Пенсилвания. Аз знаех няколко неща — в по-голямата си част незначителни подробности, и това беше доста смущаващо. Двамата мъже имаха криминални досиета за търговия с порнография. Агентите от главния клон на Бюрото във Филаделфия бяха получили сведение, че двамата са участвали в някакво отвличане. Не беше ясно точно кой от шефовете във ФБР знаеше за заподозрените, но явно бе имало някаква издънка във вътрешните комуникации. Бях чул за подобен случай, станал няколко години преди да дойда в Куонтико.

Говорих с Мони още няколко пъти през деня, но моят приятел Нед Махони така и не ми се обади, за да ми съобщи за ареста; от офиса на Бърнс също не се опитаха да се свържат с мен. Бях изолиран. Но едно нещо беше сигурно: на паркинга в Куонтико гъмжеше от репортери. От прозореца си виждах микробуса на „Ю Ес Ей Тудей“, както и на Си Ен Ен. Много странен ден. Странен и неспокоен.

Късно същия следобед се улових, че мисля за посещението на Кристин Джонсън у дома. Отново и отново превъртах в съзнанието си сцените от сутринта, как тя си играе с Алекс. Питах се дали бих могъл да повярвам, че бе дошла във Вашингтон само за да го види, както и да се срещне с някои от старите си приятели. Сърцето ми се свиваше от непоносима болка само при мисълта, че мога да загубя Голямото момче , както винаги го наричах.