Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Наближаваше пет часът, когато свършихме упражнението. Взех си душ и се облякох. Тъкмо се отправях към сградата, където се помещаваше трапезарията — там ми бе уреден нещо като кабинет, — когато видях Нуни. Той ми даде знак да се приближа към него. Ами ако не желая? , помислих си аз.

— Във Вашингтон ли се връщаш? — попита той.

Кимнах, преглъщайки острите думи, напиращи на върха на езика ми.

— След малко. Първо трябва да прочета някои доклади за отвличането в Атланта.

— Голяма работа, впечатлен съм! Останалата част от съкурсниците ти нощуват тук. Някои от тях мислят, че това помага да се изградят другарски отношения. Аз също смятам така. Ти да не би да си агент на промяната?

Поклатих глава, после се опитах да се усмихна на Гордън, но не се получи.

— Още от самото начало ми казаха, че мога да се прибирам да нощувам у дома. Това не е възможно за по-голяма част от останалите.

Ала Нуни продължи да рови, опитвайки се да чопли стари рани.

— Чух, че си имал известни проблеми и с главния детектив във вашингтонската полиция — подхвърли той.

— Всички имат проблеми с шефа на детективите Питман — отвърнах.

Погледът му стана леден. Очевидно не виждаше нещата по този начин.

— Също както всички си имат проблеми и с мен. Но това не означава, че греша при изграждането на екип тук. Аз не греша, Крос.

Устоях на изкушението да му отвърна. Нуни отново се нахвърляше върху мен. Защо, след като винаги, когато имах възможност, присъствах в часовете? А в същото време трябваше да работя върху случая „Бялото момиче“. Дали ми харесваше или не, бях част от случая. И това не беше просто практическо занятие, а истинско и важно.

— Трябва да си свърша работата — заявих накрая и се отдалечих от агента. Бях напълно сигурен, че си бях спечелил първия враг във ФБР. При това доста важен. Нямаше смисъл да си губя времето с маловажни.

Може би чувството на вина, събудено от сдърпването ми с Нуни, ме накара да работя до късно в кабинета си, в приземния етаж в сградата на трапезарията, където се намираха и офисите на Отдела по изследване на човешкото поведение. Ниските тавани, лошото флуоресцентно осветление и сивите стени с груба мазилка ме караха да изпитвам чувството, че отново се намирам в полицейското управление във Вашингтон. Но огромният архив от досиета и изследвания, с които разполагаха агентите на ФБР, беше наистина впечатляващ. Източниците на Бюрото бяха по-добри от всичко, което бях виждал в полицейското управление във Вашингтон.

Бяха ми нужни два часа, за да прегледам една четвърт от документацията, обхващаща търговията с бели робини. А това бяха само случаите на територията на САЩ. Едно конкретно отвличане привлече вниманието ми. В него беше замесена Рут Моргенстерн — адвокатка от Вашингтон. За последен път е била видяна в 9:30 часа вечерта на 20 август. Една приятелка я оставила близо до апартамента й във Фоги Ботъм.

Госпожица Моргенстерн била на двайсет и шест години, със сини очи и дълга до раменете руса коса, тежала 50 кг. На 28 август една от картите й за самоличност била намерена близо до северния изход на Анакостия Нейвил Стейшън. Два дни по-късно правителственият й пропуск бил намерен на една от градските улици.

Но Рут Моргенстерн все още не бе открита. В досието й беше отбелязано: Вероятно мъртва.

Запитах се дали наистина Рут Моргенстерн беше мъртва?

Ами Елизабет Коноли? Към десет часа, когато вече трудно сподавях прозевките си, изведнъж вниманието ми бе привлечено от друг случай. Прочетох доклада, после още веднъж.

Описваше се отвличане, станало преди единайсет месеца, на някаква жена — Джили Лопес, в Хюстън. Похищението бе извършено в хотел „Хюстън“. Екип от двама мъже бил забелязан да се мотае около луксозния джип на жертвата в гаража на хотела. Госпожа Лопес бе описана като „много привлекателна“.

След минути вече разговарях с полицая в Хюстън, който бе разследвал случая. Детектив Стив Боуен бе изненадан от интереса ми, но демонстрира отзивчивост. Той ми каза, че госпожа Лопес все още не е открита и от изчезването й не се е чуло нищо за нея. Нито пък е бил искан откуп.

— Тя наистина е била добра жена. Всички, с които разговарях за нея, я обичаха.

Когато бях в Атланта, бях чул същото и за Елизабет Коноли.

Вече мразех това дело, ала не можех да го избия от главата си. Бялото момиче. Всички отвлечени жени са били привлекателни и обичани. Това бе общото помежду им. Може би това бе моделът на похитителите.