Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Може би ще успея да ти отделя няколко секунди. Надявам се, че ми се обаждаш от къщи. Така ли е?

— Прибрах се у дома още в шест. Прекарахме семейна вечер в „Кенеди Сентър“. Голям успех.

— Вече ревнувам.

Поговорихме за работата й, после за моята чудесна вечер с децата и накрая за живота ми и за присъединяването ми към Бюрото. Но след петнайсетина минути имах усещането, че Джамила трябва да тръгва. Не я попитах обаче какви са плановете й за тази вечер. Ако искаше, щеше да ми каже.

— Липсваш ми, че си чак в Сан Франциско — казах и наистина го чувствах. Надявах се да не е прозвучало като банална любезност. Защото наистина се интересувах от Джам. Тя постоянно присъстваше в мислите ми.

— Трябва да бягам, Алекс. Чао — отвърна тя.

Джамила трябваше да бяга. А аз най-сетне се опитвах да спра.

На следващата сутрин ми наредиха да присъствам на важна среща за отвличането на Коноли и вероятността то да е свързано с другите отвличания през последната година. Случаят беше обявен за „първостепенен“ и му бе дадено кодовото име „Бялото момиче“.

Екипът за бързо реагиране към ФБР вече бе изпратен в Атланта. Бе наредено да се направят сателитни снимки от търговския център „Фипс Плаза“ с надеждата, че ще успеем да идентифицираме колата, която похитителите са карали, преди да заминат с комбито на Коноли.

Имаше около две дузини агенти в стаята без прозорци, където се обсъждаше „първостепенният случай“ на Бюрото във Вашингтон. Когато пристигнах, узнах, че Вашингтон ще бъде „базов офис“ за случая, което означаваше, че е много важен за директор Бърнс. Отделът за криминални разследвания вече бе подготвил папка, където щяха да съхраняват рапортите за него. За ФБР най-същественото в този случай беше, че е изчезнала съпругата на федерален съдия.

Нед Махони от ОСЗ седеше до мен и изглеждаше не само дружелюбно, но и приятелски настроен. Поздрави ме със смигване: „Здравей, звезда!“. Слаба тъмнокоса жена в черен работен гащеризон се тръшна на стола от другата ми страна. Представи се като Мони Донъли и ме осведоми, че е прикрепена към случая от отдел „Жестоки престъпления“. Говореше изключително бързо, изпълнена с енергия.

— Предполагам, че ще работим заедно — каза тя и разтърси ръката ми. — Чувала съм добри неща за теб. Чела съм кратката ти биография. Аз също съм се дипломирала в „Джон Хопкинс“. Какво ще кажеш?

— Мони е най-добрата и най-умната ни сътрудничка — намеси се Махони. — И това е слабо казано.

— Прав е — съгласи се тя. — Разгласи го, моля те. Омръзна ми все да бъда „тайно оръжие“.

Забелязах, че моят наставник — Гордън Нуни, не беше сред присъстващите петдесетина агенти. Накрая започнаха разискванията по случая „Бялото момиче“.

Главен агент Уолтър Зелрас се изправи отпред и започна да показва диапозитиви. Изложението му бе професионално, но доста суховато. Изпитвах натрапчивото усещане, че все едно съм се присъединил към екипа на IBM или „Чейс Манхатън Банк“, а не към ФБР.

— Не се притеснявай — прошепна ми Мони, — ще стане още по-лошо. Той просто загрява.

Зелрас имаше монотонен и приспивен глас, напомнящ ми за бившия ми професор, който преди много години ми преподаваше в „Джон Хопкинс“. И двамата — Зелрас и бившият ми професор — говореха за различни неща с еднаква и равна интонация, никога не се вълнуваха или смущаваха от материала, който представяха. Зелрас говореше за евентуалната връзка, която би могла да съществува между отвличането на Коноли и няколко други похищения през последните месеци, и темата би трябвало да е доста интригуваща.

— Джерълд Готлиб — отново прошепна Мони. Аз се усмихнах, но всъщност едва се сдържах да не прихна. Готлиб беше професорът, който ни приспиваше с лекциите си в „Джон Хопкинс“.

— Богати и привлекателни бели жени — продължаваше Зелрас — са изчезнали през последната година. Според статистическите данни, броят им надвишава с малко повече от три пъти обичайните подобни случаи. Това важи и за Америка, и за Източна Европа. Ще ви предоставя да разгледате истински каталог отпреди три месеца, в който се рекламират жени за продажба. За съжаление, ние не успяхме да проследим каталога до производителя. Някои от следите водеха до Маями, но там прекъсваха.

Когато каталогът стигна до мен, видях, че снимките са черно-бели, вероятно препечатани от интернет. Прелистих набързо страниците. Бяха показани седемнадесет голи жени, придружени от подробности като бюст, размер на талията, „истински“ цвят на косата, цвят на очите. Жените имаха прякори като Кенди, Сейбъл, Фокси, Мадона и Райп 10 10 Candy — бонбон; sable — самур; foxy — лисичи, червеникавокафяв; ripe — узрял (англ.). — Б.пр. . Цените варираха от 3500 до 150 000 долара. Нямаше други биографични данни, нито подробности за личността им.