Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Защитник от Нюйоркската футболна лига си тръгна в тъмнокафяв „Ролс-Ройс Корниш“ с подвижен покрив, струващ 363 000 долара. Беше направен по поръчка — от боята до дървената облицовка, кожената тапицерия и дори разположението на двете букви върху емблемата.

Един бял рапър потегли в светлосин „Астън Мартин Ванкуиш“ на цена 228 000 долара, който за десет секунди можеше да вдигне от нула до 100 километра в час.

Най-скъпата от всички коли беше един „Салийн S7“, произведен в Америка, с дългите си като криле на чайка врати и предница като на акула, с 550 конски сили.

Единадесет много скъпи, ловко откраднати коли бяха доставени на купувачите в къщата.

Един сребрист „Паджани Зонда“, струващ 370 000 долара. С италиански мотор и спирачки на състезателна кола.

Сребрист „Спайдър С8 Дабъл 12“ с оранжев кант, 620 конски сили.

Бронзово „Бентли Азур Мълинър“ със сгъваем покрив — може да бъде ваше, при това само срещу 376 000 долара.

„Ферари 575 Маринело“ — 215 000 долара.

Едно „Порше ОТ2“.

Две „Ламборгини Мурчелагос“ — златистожълти, по 270 000 долара парчето, наречени, както всички ламборгини, на прочутия бик.

Един „Хамър Н1“ — може би не толкова шик, колкото останалите коли, но нищо не можеше да препречи пътя му.

Общата сума на откраднатите коли възлизаше на над три милиона долара, бяха продадени за малко под два милиона.

Което беше повече от заплатеното за поръчаните от Виена торти „Сахер“.

А освен това Вълка бе запален почитател на бързите красиви коли и на всички бързи и красиви неща.

На следващия ден отлетях обратно за Вашингтон и към шест часа вечерта си бях у дома, приключил с работата си. Имаше времена като тези, когато почти вярвах, че най-после всичко в живота ми ще се подреди. Може би бях взел правилното решение, присъединявайки се към Бюрото. Може би… Докато се измъквах от старото си черно порше, видях Джени на предната веранда. Дъщеря ми се упражняваше на цигулката си. Искаше да бъде следващата Мидори 8 8 Прочута японска цигуларка, дебютирала единайсетгодишна в Нюйоркската филхармония. — Б.пр. . Свиренето й беше впечатляващо — във всеки случай поне за мен. Когато Джени искаше нещо, тя се бореше за него.

— Коя е красивата млада дама, държаща с такова съвършенство цигулката си „Юзек“? 9 9 Юзек е прочут майстор на цигулки от Прага, създал първата си през 1910 г. — Б.пр. — подвикнах й, докато прекосявах бавно моравата.

Джени погледна към мен, но не каза нищо. Само се усмихна многозначително, сякаш знаеше някаква тайна. Двамата с Нана участвахме в нейните упражнения, които включваха основните положения на метода „Сузуки“. За да се включим, леко променихме метода. Родителите бяха част от упражненията, но наистина си струваше. При метода „Сузуки“ се полагаха големи усилия, за да се избягва съперничеството и негативните последствия. Родителите биваха съветвани да прослушат безброй записи и да присъстват на уроците. Аз лично съм посещавал повечето от уроците й. Нана покриваше останалите. По този начин двамата изпълнявахме двойната роля на „домашен учител“.

— Какъв прекрасен начин да те посрещнат у дома с красива музика! — казах на Джени. Усмивката й си струваше — веднага заличи всичко лошо, през което бях преминал този ден.

— Укротяване на дивия звяр — продума накрая тя. С цигулката под мишница и отпуснат лък, Джени се поклони, след това отново започна да свири.

Приседнах на едно от стъпалата на верандата и се заслушах. Бяхме само ние двамата, залязващото слънце и музиката. Наистина звярът бе укротен.

След като тя свърши с упражненията, хапнахме лека вечеря, после забързано потеглихме към „Кенеди Сентър“, за да присъстваме на един от спектаклите със свободен вход в главното фоайе. Тази вечер темата бе „Лист и виртуозността“. Но бяхме запланували и още неща: утре вечер планирахме да атакуваме новата стена за катерене при „Кепитъл Уай“; после с Деймън следваше екстравагантната видеоигра, включваща „Вечният мрак: Реквием на Разума“ и „Боен кораб III: Царството на Хаоса“.

Надявах се животът ни да продължи все така. Дори и с видеоигрите. Сега бях поел по правилния път и това ми харесваше, радваше Нана и децата.

Около десет и половина вечерта, като чудесен завършек на деня, се свързах с Джамила по телефона. За разнообразие тя си беше у дома в този доста приличен час.

— Здравей! — зарадва се тя, като чу гласа ми.

— Здравей и на теб. Можеш ли да говориш? Удобно ли е?