Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Благодаря ви — каза съдията. — Точно сега не ми се иска да отговарям на всички онези въпроси. Ужасно е отново и отново да повтаряш едно и също. Не можете да си го представите.

Кимнах съчувствено.

— Сещате ли се за местен мъж или жена, които биха могли да имат особен интерес към съпругата ви? Някаква отдавнашна страст, потенциална мания? Това е единствената лична област, в която бих желал да навляза. Освен това бих искал да знам дали има неща, които да са ви се сторили необичайни. Забелязали ли сте някой да наблюдава съпругата ви? Напоследък виждали ли сте подозрителни лица, които да са се навъртали наоколо повече от обичайното? Доставчици, от „Федерал Експрес“ или други услуги? Съседи, които по някакъв начин да са ви се сторили подозрителни? Колеги в работата? Дори приятели, които биха могли да имат нездрави фантазии за госпожа Коноли?

Брендан кимна:

— Разбирам какво имате предвид.

Аз го погледнах в очите и попитах направо:

— Напоследък имали ли сте разногласия със съпругата си? Трябва да знам, ако е така. След това можем да продължим.

Очите на Коноли внезапно се навлажниха.

— Запознах се с Лизи във Вашингтон, когато тя работеше за „Поуст“, а аз бях съдружник в „Тейт Шилинг“ — местна адвокатска фирма. Беше любов от пръв поглед. През годините почти никога не сме се карали, дори рядко сме си повишавали тон. И това все още е така. Агент Крос, аз обичам съпругата си. Както и дъщерите ни. Моля ви, помогнете ни да я върнем у дома. Вие трябва да намерите Лизи.

Съвременният кръстник — четиридесет и седем годишен руснак, живеещ в момента в Америка, известен с псевдонима Вълка. Носеха се слухове, че е безстрашен и агресивен във всичко: от търговия с оръжие, изнудване и наркотици до легален бизнес — като банково дело и управление на капитали. Изглежда, никой не знаеше истинската му самоличност или американското му име, нито къде живееше. Умен, невидим. В безопасност от ФБР и от всеки друг, който би могъл да го издирва.

Бил едва двайсетинагодишен, когато от скромен член от редиците на КГБ се превърнал в един от най-безмилостните босове на организираната руска престъпност — Червената мафия. Съименникът му — сибирският вълк, бе опитен ловец, бързоног хищник, който можеше да надвие много по-едри животни от него. Но беше и безмилостно преследван. Човекът с прякора Вълка също беше неуморно преследван ловец. С тази разлика, че преследвачите му нямаха представа къде да го търсят. Той беше невидим, такъв бе замисълът . Всъщност беше пред очите на всички…

В една мека вечер мъжът, наречен Вълка, устройваше голямо парти в огромната си къща, разположена върху 1800 кв.м. край брега във Форт Лодърдейл, Флорида. Поводът бе представянето на новото му списание за мъже, наречено „Инстинкт“, което щеше да си съперничи с „Максим“ и „Шок“.

В Лодърдейл Вълка бе познат като Ари Манинг — богат бизнесмен, родом от Тел Авив. В другите градове имаше други имена. Много имена, много градове.

В момента прекосяваше кабинета, където двайсетина от гостите му гледаха футболен мач върху няколко телевизора, включително и 61-инчов „Рънко“. Двама футболни запалянковци се бяха надвесили над екрана на компютъра със статистическа база данни. Върху близката масичка имаше бутилка „Столичная“, поставена в кофичка с лед. Водката бе единственото руско нещо, което домакинът си позволяваше.

Висок близо метър и деветдесет, Вълка тежеше 109 килограма и се движеше като ловко и силно животно. Той обикаляше гостите си, винаги усмихнат и духовит. Знаеше, че никой в стаята не разбираше защо се усмихва, понеже нито един от така наречените му приятели, бизнес партньори или светски познати нямаше никаква представа кой всъщност е той.

Те го познаваха като Ари, а не като Паша Сорокин и определено не като Вълка. Нямаха си понятие за килограмите незаконни диаманти, които купуваше в Сиера Леоне; за тоновете хероин от Азия; за оръжията и дори самолетите, дето продаваше на колумбийците; или за белите жени, които купуваше за саудитците или японците. В Южна Флорида той имаше репутацията на ексцентрик, който не зачита обществените норми нито в социалния живот, нито в бизнеса. Тази вечер в дома му имаше повече от 150 гости, но той бе поръчал храна и напитки за двойно повече. Беше докарал със самолет главния готвач на „Льо Сирк 2000“ от Ню Йорк, както и един прочут специалист по приготвянето на суши от Сан Франциско. Сервитьорките му бяха облечени като клакьорките от спортните състезания, но бяха по монокини, което той смяташе за дръзка и предизвикателна шега. За десерт бе поръчал да му доставят от Виена от прочутите торти „Сахер“. Нищо чудно, че всички обичаха Ари. Или го мразеха.