Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Той прегърна игриво един бивш защитник на „Маями Долфинс“ и си побъбри с адвокат, натрупал десетки милиони от едно споразумение с тютюнева компания във Флорида — двамата си обмениха последните клюки за губернатора Джеб Буш. После се смеси с тълпата. Беше пълно с угодливи кариеристи, мечтаещи да се изкачат по-нависоко по социалната стълба, и опортюнисти, които бяха дошли в дома му, за да бъдат видени в подходящо или неподходящо общество: самовлюбени и надути, разглезени, себелюбиви и най-лошото от всичко — отегчителни като вчерашен вестник.

Вълка мина покрай вътрешния басейн и се запъти към външния, който бе два пъти по-голям. Побъбри с гостите си и обеща щедро дарение за едно частно училище — нещо съвсем естествено, след като се натъкна на нечия съпруга на важна личност. Проведе сериозен разговор със собственика на най-големия хотел в щата, с един магнат, вносител на мерцедеси, и с шефа на могъщ конгломерат, с когото заедно ходеха на лов.

Вълка презираше всички тези лицемери, особено по-възрастните богаташи. Никой от тях никога не бе поемал реален риск в живота си. При все това те бяха натрупали милиони, дори милиарди, и се мислеха за недостижими.

В този момент — за пръв път през последния час — си помисли за Елизабет Коноли. Неговата сладка, много секси Лизи. Тя приличаше на Клаудия Шифър и той с носталгия и обич си спомни дните, когато ликът на германската манекенка беше върху стотиците билбордове в цяла Москва. Беше мечтал за Клаудия, както и всички руснаци. А сега притежаваше една жена, която удивително приличаше на нея.

Защо? Защото можеше. Това бе философията, която направляваше самия него и всичко останало в живота му.

Тъкмо поради тази причина той я държеше точно тук, в огромната си къща във Форт Лодърдейл.

Лизи Коноли не можеше да повярва, че целият този ужас се случваше точно с нея. Все още й се струваше невъзможно, абсурдно… И все пак беше истина — тя беше заложница!

Къщата, в която я държаха, бе пълна с хора. Явно имаше някакво шумно парти. Парти? Но как смееше той?

Нима похитителят й бе толкова уверен в себе си, толкова арогантен? Безумно нагъл! Беше ли възможно всичко това? , питаше се тя ужасено. Той се бе похвалил пред нея, че бил гангстер, кралят на гангстерите, най-великият. Имаше отвратителни татуировки — на дясната си ръка, върху раменете, върху гърба, около показалеца, както и по интимните си части — върху тестисите и пениса.

Лизи определено беше сигурна, че в къщата има парти. Дори чуваше откъслечни разговори: обсъждане на пътуване до Аспен; слуха за любовната връзка между бавачка и местна майка; смъртта на едно шестгодишно дете в басейн (на възрастта на нейната Гуен); футболни истории; една шега, която вече бе чувала в Атланта, за две момчета от църквата и една сиамска котка.

Кои бяха тези хора, къде я държаха? Къде съм, по дяволите? Въпросите се блъскаха в главата й и Лизи с все сили се опитваше да не полудее. Всичките тези хора с глупавите им дребнави приказки бяха толкова близо до мястото, където тя лежеше овързана, със запушена уста. Заложница на някакъв откачен мъж, вероятно убиец.

Докато младата жена слушаше, сълзите бавно се стичаха по лицето й. Гласовете им, безгрижието им, смехът им — всичко беше само на няколко метра от нея.

Аз съм тук, точно тук! По дяволите, помогнете ми! Моля ви, помогнете ми! Аз съм до вас! , искаше й се да изкрещи, но устата й беше запушена с лепенка.

Около нея беше тъмно, не можеше да различи нищо.

Хората и партито бяха от другата страна на дебелата дървена врата. Тя беше заключена в малка стая, която беше част от гардеробна. Държаха я тук от няколко дни. Разрешаваха й единствено да ползва за кратко банята.

Беше здраво овързана с въже, не можеше да помръдне, нито да извика за помощ.

Но продължаваше да крещи наум:

Някой да ми помогне, моля ви!

Аз съм тук!

Не искам да умра!

Защото това беше единственото нещо, което той й бе казал, че е сигурно: ще я убие.

Никой не можеше да чуе Лизи Коноли. Партито продължаваше и ставаше все по-шумно, по-екстравагантно и вулгарно. Единайсет пъти през същата нощ дълги лъскави лимузини докарваха елегантните гости пред огромната крайбрежна къща във Форт Лодърдейл. След това лимузините потегляха, без да дочакат пътниците си.

И никой не обърна внимание, когато същите тези гости потеглиха същата нощ в съвсем други коли. Много скъпи автомобили, най-хубавите в света, всички до един крадени.