Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Ами ако не се беше получило? — Оставих чашата си върху подложката с изрисуван върху нея герб на Бюрото.

— Е, по дяволите, тогава сега нямаше да си тук и ние нямаше да разговаряме по този начин. А сега, сериозно — има едно нещо, за което искам да те предупредя. На теб може да ти се струва очевидно, но е много по-лошо, отколкото можеш да си представиш. В Бюрото невинаги можеш да отличиш добрите момчета от лошите. Никой не може. И аз се опитах, но е почти невъзможно.

Струва ми се, че се догаждах за какво намекваше Бърнс — той отлично знаеше, че една от моите слабости е винаги да търся доброто у хората. Разбирам, че понякога това наистина е проява на слабост, но нямаше да се променя, защото просто не можех.

— А ти добро момче ли си? — попитах го.

— Разбира се. — Лицето на Бърнс разцъфна в усмивка, която със сигурност би му спечелила главната роля в „Западното крило“. — Можеш да ми вярваш, Алекс. Винаги, абсолютно. Също както вярваше преди няколко години на Кайл Крейг.

Господи, от думите му ме полазиха студени тръпки. Или може би директорът просто се опитваше да ме накара да погледна на света през неговите очи: Не вярвай на никого. Винаги изпреварвай останалите.

Малко след единайсет пътувах към Куонтико. Въпреки „заключителния изпит“ в Балтимор, все още имах часове по „Контролиране на стреса и прилагане на закона“. Вече бях запознат с оперативната статистика на ФБР:_ Вероятността агентите на ФБР сами да се убият, е пет пъти по-голяма от тази да загинат по време на изпълнение на служебните си задължения._

Докато шофирах, в главата ми се въртеше един стих от поемата на Били Колинс: „Още една причина да не държа оръжие у дома“. Хубав принцип, добра поема, лошо предзнаменование.

Мобилният ми телефон иззвъня и чух гласа на Тони Удс от кабинета на директора. Имало промяна в плановете. Удс ми предаде заповедта на шефа да се отправя директно към вашингтонското национално летище „Роналд Рейгън“. Там ме очаквал самолет.

Господи! Вече действах по друг случай; отново ми бе наредено да пропусна часовете си в Куонтико. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото очаквах, но не бях сигурен дали е за добро.

— Главен агент Нуни наясно ли е, че аз съм личният хвърковат отряд на директора? — попитах Удс. Кажи ми, че знае, не искам повече неприятности в Куонтико! , помислих си.

— Ще го уведомим спешно къде отиваш — обеща ми Удс. — Лично ще се погрижа. Заминавай за Атланта и ни дръж в течение на нещата. По време на полета ще получиш нужната информация. Става дума за отвличане. — Това беше всичко, което ми каза по телефона Тони.

Обикновено Бюрото ползваше вашингтонското национално летище „Роналд Рейгън“. Качих се на борда на един военен „Чесна Ултра“, светлокафяв, без опознавателни знаци. Местата в самолета бяха осем, но аз бях единственият пътник.

— Трябва да си много важна клечка — отбеляза пилотът, преди да излетим.

— Повярвай ми, аз съм никой.

Пилотът се засмя.

— Закопчай си тогава колана, господин Никой.

Очевидно телефонното обаждане от кабинета на директора ме бе изпреварило. И ето ме сега — отнасяха се към мен като към специален агент. Като към личния посредник на директора при спешни ситуации.

В последния момент, преди да излетим, в самолета се качи още един пътник. Той се настани на седалка от другата страна на пътеката, точно срещу мен, и се представи като Уайът Уолш от Вашингтон. Дали той също беше част от „хвърковатия отряд“ на директора? Или може би моят партньор?

— Какво се е случило в Атланта, че да са нужни точно нашите услуги? — попитах го.

— Никой ли не ти е разяснил? — Изглеждаше изненадан, че не знам подробностите.

— Преди по-малко от половин час ми се обадиха от кабинета на директора. Казаха ми да дойда тук и че ще получа нужната информация в самолета.

Уолш тръсна в скута ми две папки с материали по случая.

— Станало е отвличане в Бъкхед, Атланта. Около трийсетгодишна жена, бяла, заможна. Съпруга е на съдия, което прави случая от компетенцията на федералните. А което е по-важно — тя не е първата.

Внезапно всичко се задейства на бързи обороти. След като се приземих, един микробус ме откара в търговския център „Фипс Плаза“ в Бъкхед.

Още докато влизахме в паркинга на Пийчтри Стрийт, стана ясно, че там има нещо много гнило. Минахме покрай главните магазини — „Сакс Пето Авеню“ и „Лорд & Тейлър“, които бяха почти празни. Агент Уолш ми каза, че жертвата — госпожа Елизабет Коноли — е била отвлечена от подземния паркинг, намиращ се близо до друг голям магазин, наречен „Паризиен“.