Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Тези хора изглеждат толкова богати. Всичко им е точно — отбеляза Слава. — Не мислиш ли? Чувала ли си израза „всичко да ти е точно“? Американски е, жаргонен.

Зоя се изсмя злобно.

— Е, само след час, като си свършим работата тук, ще видим колко им е „точно“ всичко! Страхът им се таи под доволните им физиономии. Също като всички в тази прогнила и разглезена страна, и те се страхуват от сенките си. Особено от болката, дори от съвсем малко неудобство. Не го ли виждаш по лицата им, Слава? Те се боят от нас. Само дето просто още не го знаят.

Слава огледа главния комплекс, доминиран от магазините на „Нордстрьом“ и „Нойман Маркъс“. Навсякъде се виждаха надписи, рекламиращи тийнейджърските списания „Рок енд Шоп Тур“. Междувременно тяхната мишена си купи кутия с бисквити за петдесет долара от „Нойман“. Удивително! След това си купи нещо също толкова абсурдно, наречено „Червено, бяло и синьо куче“, с безумно висока цена.

Глупави, глупави хора. Да си водят дневник за някакво куче, помисли си Слава. Тогава видя отново мишената — излизаше от „Скечърс“, следвана от двете си малки деца.

Всъщност в момента тя им се стори малко неспокойна. Защо ли? Може би се боеше, че ще я разпознаят и ще трябва да дава автографи или да си бъбри любезно с феновете си. Цената на славата, а? , ехидно отбеляза Слава. Сега тя се движеше забързано, водейки малките си скъпоценни отрочета към „Дик Кларкс Америкън Бандстенд Грил“, вероятно за обяд или просто да избягат от тълпата.

— Дик Кларк е дошъл от Филаделфия — заяви Слава. — Знаеше ли го?

— На кого, по дяволите, му пука за Дик Кларк, Дик Трейси или за останалите шибаняци? — изсумтя Зоя и тупна с юмрук мускулестата ръка на спътника си. — Престани с тъпите си игрички. От тях ме заболява глава. Откакто те срещнах, съм изгълтала поне милион хапчета за главоболие.

Мишената изцяло отговаряше на описанието, дадено им от посредника: висока и руса ледена кралица, изцяло погълната от себе си. Но също и готина до последната подробност , помисли си Слава. И това не бе изненадващо. Тя беше купена от един клиент, който се наричаше Художествения директор.

Двойката изчака петдесет минути. В преддверието хор от гимназията в Брумал, Пенсилвания, изнасяше представление. Мишената и двете й деца излязоха от ресторанта.

— Да го направим — рече Слава. — Ще бъде забавно, нали? Децата го правят предизвикателно.

— Не — възрази Зоя. — Децата го правят откачено. Почакай, докато Вълка научи за това. Ще забърше палетата. Между другото, това също е американски жаргон.

Името на жената, която бе купена, беше Одри Мийк. Тя беше известна — бе създала много успешна верига за дамска мода и аксесоари, наречена „Мийк“. Това беше моминското име на майка й, което самата тя използваше.

Зоя и Слава я наблюдаваха отблизо и я проследиха до гаража на комплекса, без да събудят някакво подозрение. Нахвърлиха се върху нея тъкмо когато оставяше торбите с покупките от „Нойман Маркъс“, „Ермес“ и другите магазини на задната седалка на лъскавия си черен лексус със съвсем нови номера от Ню Джърси.

— Деца, бягайте! Бягайте надалеч! — изкрещя Одри Мийк, докато отчаяно се бореше със Зоя, която пъхаше в устата й парцал, напоен с газ с остра миризма. За няколко секунди Одри видя пред очите си кръгове, звезди и ярки цветове. След това се отпусна безволно в силните ръце на Слава.

Зоя огледа гаража — бетонни стени с изписани по тях номера и букви. Наоколо бе пусто, нямаше кой да реагира, когато децата запищяха и избухнаха в плач.

— Пусни мама! — изкрещя Андрю Мийк и се нахвърли с малките си юмручета върху Слава, който само се усмихна на момчето.

— Добро момче — похвали го той. — Защитава майка си. Тя би трябвало да се гордее с теб. Аз също се гордея с теб.

— Да вървим, глупако! — извика Зоя. Както винаги, тя трябваше да се грижи за важните неща в този бизнес. И така беше още откакто растеше в едно малко градче в Московска област и когато реши, че не може да понесе нито да работи във фабриката, нито да стане проститутка.

— Какво ще правим с децата? Не можем да ги оставим тук — рече Слава.

— Зарежи ги. Тъкмо това искаме да направим, идиот такъв. Искаме да има свидетели. Това е планът. Не можеш ли да проумееш поне едно нещо?

— Да ги оставим тук, в гаража?

— Нищо няма да им стане. А може и да им стане. На кого му пука? Хайде, трябва да вървим. Веднага!

Те потеглиха с лексуса, където Одри Мийк лежеше в безсъзнание на задната седалка, докато двете й малки деца плачеха в гаража. Докато се движеше из търговския комплекс, Зоя караше внимателно, после пое бързо по „Декалб Пайк“.