Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Пътуваха няколко минути към Националния парк на Вали Фордж, сетне смениха колата.

Караха още тринадесет километра и отново смениха автомобила.

После се насочиха към Отсвил, в Бъкс Каунти, Пенсилвания. Много скоро госпожа Мийк щеше да се запознае с Художествения директор, който беше лудо влюбен в нея. И наистина трябваше да е луд — беше платил 250 000 долара за удоволствието да бъде в нейната компания, независимо каква щеше да се окаже тя.

А имаше свидетели на отвличането — една издънка, при това съзнателна .

Никой още не знаеше кой точно е Вълка. Съгласно информацията на Интерпол и руската полиция, той беше умен и прецизен оператор, първоначално обучаван за полицай. Както повечето руснаци, и той можеше да мисли хладнокръвно и практично. Тази вродена способност понякога се посочваше за една от причините станцията „Мир“ да стои толкова дълго в Космоса. Руските космонавти просто бяха подобри от американските при решаването на ежедневните проблеми. Ако на руския космически кораб нещо неочаквано се повредеше, космонавтите го оправяха.

Същото правеше и Вълка.

През този слънчев следобед той караше черния си кадилак към северната част на Маями. Трябваше да се види с един човек — Йежи Титов, по някои въпроси на сигурността. Йежи обичаше да мисли за себе си като за първокласен дизайнер на уебсайтове и инженер новатор. Имаше докторат от „Кал-Бъркли“ и не пропускаше да го изтъкне. Но беше само поредният нещастен перверзник с грандомански илюзии и отвратително поведение.

Вълка удари силно по металната врата на апартамента на Йежи в многоетажната сграда с изглед към залива. Носеше шапка и дълго яке, в случай че някой го забележеше.

— Добре, добре, постискай малко! — извика отвътре Йежи. Изминаха още няколко минути, преди да отвори вратата. Беше облечен в сини джинсови шорти и размъкнат избелял памучен пуловер, върху който бе щамповано ухиленото лице на Айнщайн. Падаше си по шегите този Йежи.

— Предупредих те да не ме караш да идвам — рече Вълка, но се усмихваше широко, сякаш бе изрекъл нещо много смешно. Йежи също се усмихна. От една година двамата бяха бизнес партньори — доста дълго време някой да изтърпи Йежи.

— Идваш съвсем навреме!

— Какъв късметлия съм — промърмори Вълка, докато влизаше в дневната. Мигом му се прииска да си запуши носа. Апартаментът бе невероятно мръсен — осеян с кутии от пици, мазни пликове от сандвичи, празни картонени — кутии от мляко и десетки, може би стотици стари броеве на „Новое русское слово“, най-тиражния рускоезичен вестник в Съединените щати.

Вонята на развалена храна беше достатъчно отвратителна, но още по-непоносим бе самият Йежи, който винаги дъхаше на салам, престоял на слънце. Ученият мъж поведе госта си към спалнята, която бе свързана с дневната. Обаче се оказа, че не беше спалня, а нещо като лаборатория на изключително неорганизиран човек. Върху грозния мръснокафяв килим на пода бяха разхвърляни кутии с компютърни процесори, захранващи блокове, хард дискове, дънни платки.

— Ти си свиня — заключи Вълка и отново се засмя.

— Но много умна свиня — отбеляза Йежи.

В средата на стаята бе поставено голямо бюро. Три плоски екрана оформяха полукръг около разкривен стол. Зад екраните се виждаше истинска плетеница от кабели. Имаше само един прозорец с постоянно спуснати щори.

— Сайтът ти вече е напълно защитен — похвали се Йежи. — Абсолютно, на сто процента. Никакви издънки не са възможни. Точно както на теб ти харесва.

— А аз си мислех, че и досега е бил защитен — вметна Вълка.

— Е, сега е още по-защитен. В наши дни човек никога не може да е достатъчно сигурен. Ще ти кажа и още нещо — завърших последната брошура. Класика, истинска класика!

— Да, само с три седмици закъснение.

Йежи сви кокалестите си рамене.

— И какво от това? Почакай само да видиш работата ми. Гениална е. Можеш ли да разпознаеш гения, когато го срещнеш? Това е гениално.

Вълка огледа страниците, преди да каже нещо на новоизлюпения гений пред себе си. Брошурата бе отпечатана върху лъскава хартия на цветния лазерен принтер, марка „Хюлет Пакард“. Цветовете бяха наелектризиращи. Корицата изглеждаше идеално. Макар и с една причудлива елегантност, сякаш човек гледаше каталог на „Тифани“. Тя със сигурност не приличаше да е създадена от някой, който живее в подобна дупка.

— Казах ти, че момичетата с номера седем и седемнайсет вече не са с нас. Всъщност са мъртви — рече накрая Вълка. — Нашият млад гений е забраван, така ли?