Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

Около половин час след началото на упражнението агент Мей уведоми курса за измислена автомобилна злополука, станала на километър и половина от банката. Ние се заехме с разследването на катастрофата, за да установим дали има връзка с обира. Изпълнявах упражнението съвсем добросъвестно. Но през изминалите години няколко пъти бях участвал в действителни разследвания като това и ми беше доста трудно да приема всичко на сериозно. Особено след като някои от съкурсниците ми провеждаха разпитите съвсем стриктно, съгласно учебното ръководство. Помислих си, че навярно са гледали по телевизията твърде много полицейски екшъни. На моменти агент Мей искрено се забавляваше.

Стоях на местопрестъплението с един нов курсист, който, преди да се присъедини към Бюрото, е бил капитан в армията, когато чух да изговарят името ми. Обърнах се и видях административния помощник на Нуни.

— Главен агент Нуни иска да ви види в кабинета си — оповести помощникът.

Господи, сега пък какво? Този тип е луд! , мислех си аз, докато крачех към администрацията. Забързах нагоре по стълбите към кабинета на Нуни.

— Затвори вратата, ако обичаш — нареди ми той. Седеше зад изподраскано старо дъбово бюро с вид на човек, току-що узнал новината за кончината на скъп приятел.

Започнах да се сгорещявам под якичката.

— Бях по средата на упражнението.

— Знам какво правиш. Аз съм писал програмата и графика — изръмжа той. — Искам да поговоря с теб за първа страница на днешния „Уошингтън Поуст“. Видя ли я?

— Да, четох я.

— Тази сутрин говорих с бившия ти шеф. Той ми каза, че и преди си използвал „Поуст“. Предупреди ме, че имаш приятели там.

Сдържайки гнева си, отвърнах с овладян глас:

— Имах един добър приятел в „Поуст“. Той беше убит. Вече нямам приятели там. И защо ще изнасям информация за отвличанията? Какво бих спечелил?

Нуни размаха заплашително пръст към мен.

— Знам как работиш! И знам към какво се стремиш — ти не желаеш да си в екип. Нито по някакъв начин да бъдеш контролиран или да ти се влияе. Е, няма да стане на твоето! — Нуни вече крещеше. — Ние не вярваме в златните момчета или в специалните ситуации. Не смятаме, че имаш по-голямо въображение или творчески дух и съобразителност, отколкото останалите ти съкурсници. Така че се връщай в час, доктор Крос. — После добави по-меко: — И умната.

Без да кажа повече нито дума, аз напуснах кабинета. Кипях от гняв. Върнах се към сцената на измислената катастрофа, която агент Мерилин Мей много скоро съвсем логично свърза с фалшивия банков обир, извършен в „Хоган Али“. Една от програмите, написани от Нуни. И насън да я бях писал, щях да се справя по-добре. Да, сега вече наистина бях бесен! Само че не знаех към кого да насоча яда си. Не знаех как да играя тази игра.

Но исках да спечеля.

Още една покупка бе направена — при това голяма.

В събота вечерта Двойката бе влязла в един бар, наречен „Халиърд“ 12 12 Фал (мор.). — Б.пр. , намиращ се край брега в Нюпорт, Роуд Айланд. „Халиърд“ бе различен от повечето гей клубове в така наречения „Розов квартал“ в Нюпорт. Тук-там се мяркаше по някой и друг каубойски ботуш или широка кожена лента за китка с капси, но повечето от мъжете, които редовно посещаваха мястото, бяха с разрошени коси и моряшки дрехи, с популярните слънчеви очила.

Диджеят току-що бе избрал едно парче на „Строукс“ и няколко двойки танцуваха унесено на дансинга. Руснаците не се отличаваха от останалите посетители. Слава носеше синя тениска и моряшки панталон, бе намазал с гел дългата си черна коса. Зоя бе накривила върху главата си безвкусно моряшко кепе, с което приличаше на много хубав младеж. Дегизировката й бе надминала очакванията й, защото вече бе получила няколко предложения.

Двамата със Слава търсеха определен тип и много скоро след пристигането си зърнаха доста обещаващ обект. Както разбраха по-късно, името му беше Бенджамин Коуфи — студент последна година в Провидънс Колидж. Бенджамин беше разбрал, че е гей, докато работеше като помощник на свещеника в църквата „Сейнт Томас“ в Барингтън, Роуд Айланд. Не че свещеникът го бе докоснал или прелъстил. Но докато беше там, Коуфи откри сходна душа в прислужника на олтара и двамата станаха любовници, преди да навършат четиринайсет години. Продължиха да се срещат и в гимназията, но след това Бенджамин се премести.

В Провидънс Колидж той все още пазеше в тайна сексуалните си предпочитания, но в „Розовия квартал“ можеше да си позволи да бъде себе си. Двойката наблюдаваше внимателно красивото момче, докато то си бъбреше с тридесетинагодишния барман, чиито мускули изпъкваха под мигащите светлини над главата му.