Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Момчето спокойно може да е на корицата на някое модно мъжко списание като Gentleman’s Quarterly — отбеляза Слава. — Той е нашият човек.

Един висок и мускулест здравеняк, наближаващ петдесетте, приближи към бара. Непосредствено зад него вървяха четирима млади мъже и жена. Всички от групата бяха облечени в бели моряшки панталони и сини ризи „Лакоста“. Барманът се извърна от Бенджамин и се ръкува с по-възрастния мъж, който представи спътниците си:

— Това са моряците Дейвид Скала, Хенри Галпирин и Бил Латанзи. Сам Хюс е готвач. А Нора Хамърман също е моряк.

— А този — каза барманът — е Бен.

— Бенджамин — поправи го момчето и лицето му се озари от сияйна усмивка.

Зоя погледна крадешком към Слава и двамата не можаха да сдържат усмивките си при тази пародийна сценка.

— Младежът е точно това, което ни трябва — кимна тя. — Прилича на изчистена версия на Брад Пит.

Бенджамин определено беше от типа, който клиентът търсеше: слаб, рус, леко дързък, вероятно все още тийнейджър, с чувствени червени устни и интелигентно излъчване. Това бе едно от главните изисквания — интелигентността. Купувачът не искаше някое от онези педита, които сами се предлагаха по улиците.

Минаха десетина минути и Двойката последва Бенджамин, който се запъти към тоалетната. Вътре беше много чисто, с бели подове и стени, по които висяха за украса заплетени на моряшки възли въжета. В ъгъла се виждаше тоалетна масичка, а върху нея бяха подредени шишенца с одеколон, освежители за уста и кутия от тиково дърво, пълна с ампули амилнитрит.

Бенджамин се отправи към една от кабинките, а Двойката го бутна и влезе след него.

Момчето се обърна.

— Заето е. Господи, да не сте надрусани! Хайде, чупката.

— Какво да ти счупим — ръка или крак? — засмя се на шегата си Слава.

Двамата го повалиха на колене.

— Хей, хей! — извика уплашено младежът. — Някой да ми помогне! Помощ!

Една тънка кърпа бе притисната плътно към носа и устата му и той загуби съзнание. След това Зоя и Слава повдигнаха Бенджамин и придържайки го от двете страни, го изведоха от тоалетната. Приличаха на приятели, помагащи на някого, на когото явно му бе прилошало.

Измъкнаха го през задната врата към паркинга, пълен със скъпи коли и джипове. Не им пукаше дали ще ги видят, но внимаваха да не наранят момчето. Никакви синини. Младежът струваше много пари. Някой отчаяно го искаше.

Още една покупка.

Името на купувача беше господин Потър.

Това беше кодово име, което той използваше, когато искаше да направи покупка чрез Стърлинг. Потър беше във възторг от Бенджамин и не пропусна да го каже на Двойката, когато му го достави във фермата му в Уебстър, Ню Хемпшър, с население малко над 1400 души. Това бе място, където никой не проявяваше любопитство към себеподобните си. Къщата във фермата, която Потър притежаваше, бе частично ремонтирана, изградена от стари бели дървени плоскости, на два етажа, с нов покрив. На около стотина метра зад нея имаше обор от червени тухли, наричан „къщата за гости“. Тъкмо там държаха Бенджамин, както и останалите преди него.

Къщата и оборът бяха заобиколени от повече от двеста и петдесет декара гори и земеделска земя, принадлежала някога на семейството на Потър, а понастоящем — негово владение. Той не живееше във фермата, а в намиращия се на около осемдесет километра Хановер, където се трудеше с пот на челото като професор по английски език в Дартмът.

Господи, не успяваше да откъсне очи от Бенджамин. Разбира се, момчето не можеше да го види. Не можеше да говори. Не още. Имаше превръзка на очите, устата му бе запушена, а ръцете и краката му бяха закопчани с полицейски белезници.

Като се изключи това, върху тялото си Бенджамин нямаше нищо друго освен сребристи прашки, с които изглеждаше неотразим. Видът на изключително красивия млад мъж накара дъха на Потър да секне за кой ли път, откакто бе станал негов господар. Най-влудяващото нещо, свързано с учителската му работа в Дартмът през последните пет години, беше, че можеше да гледа, но не и да докосва момчетата, които се обучаваха там. Беше адски мъчително да бъде толкова близо до копнежите и желанията на сърцето си и да не може да ги осъществи. Но сега му се струваше, че мъчението си е заслужавало. Бенджамин беше неговата награда за чакането.

Приближаваше се все повече до момчето, сантиметър по сантиметър. Накрая плъзна ръка в гъстата вълниста руса коса. Бенджамин подскочи, после започна неконтролируемо да трепери. Това беше хубаво.