Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Нормално е… да се страхуваш — прошепна Потър. — В страха има някаква странна радост. Повярвай ми, Бенджамин. Аз вече съм го преживял. И знам точно как се чувстваш в момента.

Потър едва се сдържаше! Това бе невероятно, прекрасно — сбъдването на една мечта! Дълго беше му отказвано това сладко и забранено удоволствие, а сега ето тук, пред него, беше този абсолютно идеален, красив, невероятен млад мъж.

Бенджамин се опитваше да говори през парцала, натикан в устата му. Потър искаше да чуе сладкия глас на момчето, да види как чувствените му устни се движат, погледа в очите му. Наведе се напред, целуна парцала, затъкнат в устата, и почти почувства устните на Бенджамин под плата, долови мекотата им.

В този момент господин Потър не можа да издържи повече. Трескаво задърпа парцала, мълвейки неразбираеми слова, а тялото му трепереше, сякаш през него бе преминал електрически ток. Той свали превръзката и погледна Бенджамин в очите.

— Може ли да те наричам Бенджи? — прошепна той.

Отвлечената Одри Мийк наблюдаваше противния си, перверзен и вероятно луд похитител, докато той спокойно и невъзмутимо приготвяше закуската й. Тя беше овързана с разхлабено въже, но не можеше да се движи. Не вярваше, че всичко това й се случва, беше се случило и вероятно щеше да продължи да се случва. Държаха я в хубава и удобно обзаведена вила, която се намираше бог знае къде, а в съзнанието й все още продължаваха да се редуват сцени от онзи невероятен момент, когато я сграбчиха в търговския център и я разделиха със Сара и Андрю. Мили боже, дали те бяха добре?

— Какво става с децата ми? — отново попита Одри. — Трябва да съм сигурна, че са добре. Искам да говоря с тях. Няма да изпълня нито едно твое желание, докато не ги чуя. Дори няма да ям.

Настъпи неловка тишина, сетне Художествения директор заговори:

— Децата ти са добре. Това е всичко, което мога да ти кажа. Трябва да се храниш.

— Откъде знаеш, че са добре? — кресна тя, сетне добави омаломощено: — Няма откъде да знаеш.

— Одри, ти не си в позицията да изискваш каквото и да било. Вече не. Онзи живот остана в миналото ти.

Мъжът беше висок, може би метър и осемдесет и пет, с добро телосложение, с гъста черна брада и блестящи сини очи, които й се сториха интелигентни. Предположи, че е някъде около петдесетте. Беше й казал да го нарича Художествения директор. Не даде никакви обяснения за името си, нито пък й каза защо беше всичко това.

— Аз самият бях загрижен и затова се обадих у вас. Децата бяха там с бавачката и съпруга ти. Кълна се, че не бих те излъгал. В това отношение съм различен от другите.

Одри поклати недоверчиво глава.

— И защо трябва да ти вярвам? Да вярвам на голите ти думи?

— Мисля, че би било добре. Защо не? На кого другиго можеш да се довериш тук? Освен на себе си, разбира се. И на мен. Това е всичко. Ти се намираш на километри от всички други хора. Тук сме само ние двамата. Моля те, свиквай с това. Обичаш бърканите яйца малко рохки, нали?

— Защо правиш това? — простена Одри, набирайки смелост, тъй като той все пак още не я бе заплашил открито. — Какво търсим ние двамата тук?

Мъжът въздъхна.

— Всичко с времето си, Одри. Засега нека го определим като нездрава обсебеност. Всъщност е доста по-сложно, но за момента нека да не задълбаваме повече.

Отговорът я изненада — нима той осъзнаваше, че бе ексцентричен луд? Макар че дали бе добро или лошо това, че той съвсем точно осъзнаваше действията си?

— Бих искал да си колкото е възможно по-свободна. За бога, дори не желая да си вързана! Моля те, не се опитвай да избягаш, защото тогава няма да мога да те държа отвързана. Разбираш ли?

Понякога изглеждаше съвсем разумен. Господи, нима това не беше най-откаченото нещо? Разбира се, че беше. Но на хората постоянно се случваха разни откачени неща.

— Искам да ти бъда приятел — рече той, докато й поднасяше закуската: бъркани яйца, идеално изпържени, препечена филийка ръжен хляб, билков чай, конфитюр от боровинки. — Приготвих всички неща, които обичаш. Искам да се отнасям с теб така, както заслужаваш. Можеш да ми вярваш, Одри. Започни да ми вярваш малко по малко… Опитай яйцата, много са вкусни.

В Куонтико тъпчех на едно място и това никак не ми харесваше. На следващия ден присъствах във всичките си часове, след което прекарах известно време във фитнес залата. Към пет отидох да видя какво бе събрала Мони Донъли по случая „Бялото момиче“. Тя разполагаше с претъпкана стаичка на третия етаж в сградата с трапезарията. Върху едната стена имаше колаж от фотокопия на отделни доказателства от особено жестоки престъпления, подредени според фантазията на някой художник кубист.