Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Започваш да ставаш безнадежден, Алекс — обяви Нана, докато облиза последния сладолед от лъжичката си. — Само това мога да ти река.

— Искаш да кажеш — последователен. И отдаден. Трудно е да се твърди кое е по-точно. Сладоледът и бисквитите с крем ти харесаха, нали?

Тя извърна очи.

— Може би от време на време трябва да поразпускаш, синко. Работата вече не е всичко на този свят.

— Аз се грижа за децата. И дори за теб, жено.

— Никога не съм казвала, че не го правиш. Е, макар че напоследък… Как е Джамила?

— И двамата сме доста заети.

Нана укорително заклати глава — като онези кукли, с които някои украсяват таблото на автомобилите си. После се надигна и започна да събира купичките от сладолед, които децата бяха оставили на верандата.

— Аз ще ги взема — предложих.

— Децата трябваше да си ги приберат. Много добре го знаят.

— Използват да се поглезят, когато съм наоколо.

— Точно така. Защото долавят, че се чувстваш виновен.

— За какво? Какво съм направил? Да не би да съм пропуснал нещо?

— Е, тъкмо това е основният въпрос, на който трябва да си отговориш, нали? Отивам да си лягам. Лека нощ, Алекс. Сладоледът и бисквитите наистина ми харесаха.

После промърмори като на себе си:

— Безнадежден случай…

— Не съм! — викнах зад гърба й.

— Такъв си — рече тя, без да се обръща. Винаги имаше последната дума.

Най-после се качих в моя кабинет на тавана и проведох разговора, от който се боях. Но бях обещал.

Телефонът иззвъня, после в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Брендан Коноли.

— Здравейте, съдия Коноли, обажда се Алекс Крос. — Чух го как въздъхна, но не каза нищо и затова продължих: — Все още нямам някакви добри новини за госпожа Коноли. Петдесет от нашите агенти продължават да я издирват в района на Атланта. Обаждам се, защото ви обещах да ви държа в течение и да ви уверя, че работим усилено по случая.

Да, бях обещал…

Нещо в отвличанията не се връзваше. По-раншните бяха извършени много внимателно, а сега внезапно похитителите започнаха да стават небрежни. Моделът не пасваше. Защо? Какво означаваше това? Какво се бе променило? Ако успеех да разбера, може би щяхме да направим първия пробив.

На следващата сутрин пристигнах в Куонтико пет минути преди големият черен хеликоптер „Бел“ на директора да докосне пистата. Новината, че Бърнс е в района, се разпространи мълниеносно. Може би Мони Донъли беше права за едно нещо: това наистина беше информационният век, дори вътре в Бюрото, дори в Куонтико.

Бърнс разпореди да се свика спешно съвещание и аз бях информиран, че трябва да присъствам. Може би отново ме връщаха в разследването? Когато влезе в залата за конференции в администрацията, директорът поздрави двама от агентите. Но погледът му нито веднъж не срещна моя и аз пак се запитах какво правеше той тук. Дали имаше новини за нас? И какви бяха тези новини, които биха предизвикали посещението му тук?

Той седна на първия ред, а д-р Бил Томпсън, шефът на Отдела за поведенчески анализ, излезе отпред. Беше очевидно, че Бърнс присъства като наблюдател. Но защо? Какво искаше да наблюдава?

Един от административните помощници подаде на д-р Томпсън папка с документи. В същото време върху екрана се появи първият диапозитив.

— Извършено е още едно отвличане — обяви на публиката си д-р Томпсън. — Станало е в събота вечерта в Нюпорт, Роуд Айланд. В случая има отклонение от модела. Жертвата е била мъж. Доколкото знаем, това е първият отвлечен мъж.

Той продължи с подробностите, които се придружаваха от прожектирането на диапозитиви върху екрана. Бенджамин Коуфи, студент последна година от Провидънс Колидж, е бил отвлечен от един бар, наречен „Халиърд“, в Нюпорт. Изглежда, похитителите са били двама мъже.

Действали са екипно.

И отново са били забелязани , помислих си.

— Мнения? — попита Томпсън, след като ни запозна с основното. — Реакции, коментари? Не се стеснявайте, нуждаем се от помощ. Все още не сме стигнали доникъде.

— Определено има промяна в модела — обади се един от аналитиците. — Отвличане в бар. Похитеният е мъж.

— Как бихме могли да сме сигурни, че има промяна в модела на този етап? — намеси се Бърнс от предния ред. — Какъв изобщо е моделът при тези случаи?

Въпросите на Бърнс бяха посрещнати с мълчание. Както повечето шефове, той нямаше представа за собствената си сила. Обърна се и изгледа групата. Погледът му най-после срещна моя.