Джеймс Патерсън - Големия лош вълк

— Алекс? Какъв е моделът? — попита той. — Имаш ли някакви идеи?

Останалите агенти ме наблюдаваха.

— Сигурни ли сме, че похитителите в бара са били мъже? — попитах на свой ред. — Това е първият ми въпрос.

Бърнс кимна в знак на съгласие:

— Не, не сме сигурни, нали така? Единият от тях е бил с моряшко кепе. Може да е била жената от търговския център „Прусия“. Ти съгласен ли си с мнението, че това отвличане не бива да се свързва с останалите? Сменен ли е моделът?

Замислих се над въпроса, опитвайки се в същото време да се вслушам във вътрешния си инстинкт.

— Не — рекох накрая. — Според мен в случая не можем да говорим за поведенчески модел. Не и ако екипът похитители работи за пари. Склонен съм да мисля, че е така. Смятам, че не са престъпления от страст. Но това, което ме притеснява, са грешките. Защо са допуснали грешки? Това е ключът към всичко.

Лизи Коноли бе изгубила представа за времето, освен че й се струваше, че то се движи прекалено бавно. Беше напълно сигурна, че много скоро ще умре. Никога повече нямаше да види Гуен, Бриджит, Мери и Брендан и това я изпълваше с непоносима тъга. Определено щеше да умре.

След като я бяха заключили, не си позволи да се отдаде на самосъжалението или на паниката. Нямаше да позволи страхът да я управлява, колкото и живот да й оставаше. Някои неща й станаха ясни, ала най-важното беше жестокото прозрение, че това ужасно чудовище нямаше да я пусне да си отиде. Никога. Така тя прекара безброй часове, планирайки бягството си. Ала осъзнаваше, че е невъзможно. Беше привързана с кожени каиши и въпреки че опита всячески да ги разхлаби и да се освободи, не успя. Но дори и да бе успяла, никога нямаше да се пребори с похитителя. Той бе най-силният мъж, когото някога бе виждала. Два пъти по-силен от Брендан, който бе играл футбол в колежа.

Какво можеше да направи тя? Може би да опита нещо, когато я пускаше до банята или я отвързваше, за да се храни, но той беше толкова бдителен и внимателен. Ако не друго, Лизи Коноли искаше да умре с достойнство. Дали чудовището щеше да й позволи? Или щеше да я накара да страда?

Мислеше много за миналото си и черпеше утеха от спомените. Младежките й години в Потомак, Мериленд, когато почти всеки свободен час прекарваше в конюшнята. Колежът „Васар“ в Ню Йорк. После „Уошингтън Поуст“. Бракът с Брендан, добрите и лошите времена. Децата. Всичко водеше към онази съдбоносна сутрин във „Фипс Плаза“. Каква жестока шега й бе изиграл животът.

През последните няколко часа, докато стоеше заключена в тъмното, тя се опита да си припомни как бе успявала да се справя при други ужасни случаи в живота си. Повтори си това, което знаеше: с вяра, с чувство за хумор, с ясно разбиране, че познанието е сила. Сега Лизи се опитваше да си припомни отделни примери… всичко, което можеше да й помогне.

Когато беше на осем години, трябваше да й направят операция заради проблем със зрението й. Родителите й винаги бяха много „заети“, затова баба й и дядо й я заведоха в болницата. Докато ги гледаше как си тръгват, в очите й бликнаха сълзи. Когато дойде сестрата и я видя, че плаче, тя се престори, че си е ударила главата. И по някакъв начин успя да преживее този самотен и тежък момент. Лизи бе оцеляла.

После, когато беше на тринайсет, се случи още един ужасен инцидент. Тя се връщаше от уикенд, който бе прекарала със семейството на приятелката си във Вирджиния, и бе заспала в колата. Когато се събуди, беше замаяна, объркана и цялата окървавена. Припомни си как се взираше в безнадеждната тъмнина и бавно започваше да разбира. Докато е спяла, бе станала катастрофа. Един мъж от другата ударена кола лежеше на улицата. Той не се движеше, но Лизи вярваше, че го бе чула да й казва: „Не се страхувай, можеш да останеш на земята или да си тръгнеш“. Решението било нейно — на никой друг. Тя бе избрала да живее.

„Това е мой избор — каза си Лизи в тъмнината. — Мой е изборът дали да живея, или да умра, не е негов. Не е на Вълка. Нито на някой друг. Аз избирам да живея“.

На следващата сутрин всички, които се занимаваха със случая „Бялото момиче“, се събраха в главната зала за конференции в Куонтико. Предварително не ни обясниха подробности, но разбрах, че има важни новини, и то добри. Ала бюрокрацията вече бе започнала да ми идва в повече.

Главен агент Нед Махони, шефът на ОСЗ, се появи, когато стаята вече бе пълна. Той отиде отпред и се извърна с лице към нас. Проницателните му сиво-сини очи се местеха от редица на редица. Изглеждаше по-напрегнат от обикновено.