Джон Гришам - Кралят на исковете

— Когато публикувам материала, какво ще стане с вашите клиенти, семействата на убитите? — запита Мариани.

— Мислил съм и за тях, но ми се струва, че няма да бъдат засегнати — отвърна Клей. — Първо, те получиха парите преди повече от година. Може да се предположи, че голяма част от тях са вече похарчени. Второ, от фармацевтичната компания трябва да са луди, за да се опитат да анулират споразуменията с тях.

— Ако това стане, семействата могат да съдят компанията директно — обади се Зак Батъл. — Като ще получат такива присъди, които могат направо да я унищожат. Аз лично никога не съм виждал по-взривоопасна комбинация от улики.

— Компанията няма да посмее да пипне тези споразумения — каза Клей. — За нея беше истински късмет, че се отърва с петдесет милиона.

— Може ли самите семейства да се опитат да анулират споразуменията, когато научат истината?

— Няма да бъде лесно.

— А вие? Нали сте подписали декларация за конфиденциалност?

— Аз вече не съм фактор по случая. Предстои да обявя фалит и да върна разрешителното си да практикувам право. Не могат да ме пипнат.

Едно тъжно признание, от което приятелите на Клей ги заболя не по-малко, отколкото самия него.

Мариани записа нещо в бележника си и смени темата.

— А какво ще стане с Текила Уотсън, Уашад Портър и останалите осъдени за убийствата?

— Първо, вероятно могат да съдят фармацевтичната компания, което няма да им помогне особено в затвора. Второ, има възможност делата им да бъдат върнати за преразглеждане, поне що се отнася до присъдите.

Зак Батъл се покашля и всички млъкнаха.

— Ще ви кажа нещо, без да ме цитирате. Когато публикувате статията си и когато бурята попремине, аз възнамерявам да се заема с тези случаи. Ще заведа иск от името на седемте обвиняеми срещу фармацевтичната компания, стига да можем да я идентифицираме. Мога, освен това да подам жалба до съответните съдилища да върнат делата и да преразгледат присъдите.

— Заемате се с взривоопасна материя — каза Мариани и никой не му възрази. Той дълго преглежда бележките си. — А какво доведе до делото „Дайлофт“?

— Това е друга тема за друг ден — каза Клей. — Вие знаете почти всичко. Не ми се говори за нея.

— Добре. Приключихме ли с тази история?

— Аз лично да — отвърна Клей.

Полет и Зак ги откараха до летището. Любимият някога Гълфстрийм на Клей беше паркиран близо до мястото, където го бе видял за пръв път. Понеже заминаваха за шест месеца, носеха със себе си много багаж, главно на Ребека Клей, който през последния месец трябваше да се лиши от различни неща, не носеше почти нищо. Оправяше се добре с патериците, но не и с чантите и Зак му помагаше.

Клей гордо им показа самолета, макар всички да знаеха, че това е последното му пътуване с него. Клей прегърна Полет, стисна ръката на Зак, благодари и на двамата и обеща да им се обади до няколко дни. Когато вторият пилот затвори вратата, Клей дръпна щорите на прозорците, за да не гледа Вашингтон отвисоко.

За Ребека този самолет беше зловещ символ на разрушителната сила на парите. Тя копнееше да останат сами в малкия апартамент в Лондон, където никой не ги познаваше, никой не се интересуваше какви дрехи носят, каква кола карат, къде пазаруват, с какво се хранят или къде прекарват ваканциите си. Ребека нямаше намерение да се връща. Бе се скарала с родителите си за последен път.

Клей пък копнееше за два здрави крака и да започне живота си отново. Бе оживял след един от най-срамните провали в историята на американското правораздаване и беше доволен, че всичко е вече зад гърба му. Освен това сега, когато Ребека беше само и изцяло негова, нищо друго нямаше значение.

Някъде над Нюфаундленд двамата разгънаха канапето и заспаха прегърнати под завивките.

На това място авторите често предлагат обстойни обяснения, водени от желанието да си подсигурят тила и да избягат от отговорност. Човек винаги се изкушава да създаде измислени места или герои, вместо да проучва и пресъздава реално съществуващите. Признавам си, че бих направил почти всичко, за да си спестя проверяването на подробностите. Художествената измислица е чудесен щит, зад който е много лесно да се скриеш. Но когато борави с реални ситуации, трябва да е максимално близо до истината. В противен случай авторът се нуждае от няколко реда в края на книгата.

Служба „Обществени защитници“ във Вашингтон е достойна и жизнеспособна организация, която продължава да защитава ревностно бедните. Адвокатите й са много способни, предани на каузата и невероятно мълчаливи. Направо тайнствени. Функционирането на службата отвътре остава загадка, затова аз създадох моя собствена Служба „Обществени защитници“. Всяка прилика между двете е напълно случайна.