Джон Гришам - Кралят на исковете

Понеже задникът на Рединг вече беше достатъчно насинен, той упорито настояваше защитата да се придържа към първоначалния план и да извика останалите свидетели. Все някога нещата щели да се обърнат в тяхна полза. Все някога Роджър щял да си възвърне формата и да покаже какво може в съдебната зала. Само че Боб Мичъл, главният юрисконсулт на компанията, и Стърлинг Гиб, дългогодишен адвокат и личен приятел на президента, смятаха, че са видели достатъчно. Още един разпнат свидетел, и съдебните заседатели като нищо щяха да наскачат от местата си и да нападнат най-близкия мениджър на „Гофман“. Самолюбието на Рединг беше наранено, той настояваше да се бият докрай, като се надяваше на чудо. Но това, което предлагаше, не беше разумно.

Мичъл и Гиб се срещнаха насаме с президента на компанията в три сутринта, на кафе с понички. Само тримата. Колкото и да изглеждаха зле нещата за „Гофман“, все още оставаха някои тайни за максатила, до които никой никога не биваше да се добере. Ако Мунихън разполагаше с тази информация или ако успееше да я изцеди от някой свидетел, тогава наистина небето над „Гофман“ щеше да се продъни. Най-накрая президентът взе решението да сложи край на това кръвопролитие.

Когато съдът се събра на съвещание в 9 сутринта, Роджър Рединг обяви, че защитата е приключила с призоваването на свидетели.

— Никакви свидетели повече, така ли? — запита съдията. Току-що един процес, който смяташе, че ще продължи петнайсет дни, бе съкратен наполовина. Очакваше го седмица голф!

— Точно така, ваша светлост — отвърна Рединг и се усмихна на съдебните заседатели, сякаш всичко беше наред.

— Възражения, мистър Мунихъм?

Адвокатът на ищцата бавно се надигна. Почеса се по главата, погледна Рединг и каза:

— Ако те са приключили, ние не възразяваме.

Съдията обясни на съдебните заседатели, че трябва да се оттеглят на едночасова почивка, докато той изясни някои неща с адвокатите. Когато се върнеха, щяха да изслушат двете пледоарии и до обяд делото щеше да им бъде предадено за решение.

Оскар последва тълпата в коридора, стиснал в ръка мобилния си телефон. В болничната стая на Клей не отговаряше никой.

Клей бе прекарал три часа в чакане за рентгенов преглед — три безкрайни часа на болнична количка в оживен коридор, по който се блъскаха лекари, сестри и санитари, улисани в глупави разговори. Беше забравил мобилния си телефон в стаята и в продължение на три часа беше изолиран от целия свят, забравен някъде в търбуха на университетската болница „Джордж Уошингтън“.

Самият преглед също продължи близо час, но би могъл да отнеме и по-малко, ако пациентът не беше толкова упорит, агресивен и на моменти направо невъзпитан. Накрая санитарят го върна с количката в стаята му и с облекчение го остави.

Клей беше задрямал, когато Оскар му се обади. Беше пет и двайсет във Вашингтон, три и двайсет във Финикс.

— Къде се губиш? — поинтересува се Оскар.

— Не питай.

— Адвокатите на „Гофман“ вдигнаха бяло знаме още от сутринта, настояваха за споразумение, но Мунихъм не искаше и да чуе. След това всичко се разви много бързо. Заключителните речи започнаха към десет. Съдебните заседатели получиха делото точно в дванайсет.

— Значи делото е при съдебните заседатели?

— Беше.

— Какво?

— Беше, Клей. Всичко приключи. Съвещаваха се около три часа и накрая решиха в полза на „Гофман“. Много съжалявам. Всички са в шок.

— Не може да бъде!

— Боя се, че може.

— Оскар, кажи, че ме лъжеш!

— Де да беше така. Не знам какво стана. Никой не разбра. Рединг произнесе зрелищна пледоария, но аз наблюдавах съдебните заседатели. Струваше ми се, че са на страната на Мунихъм.

— Дейл Мунихъм загуби дело?

— Да, Клей. И то не кое да е, а нашето!

— Но как?

— Не знам. Аз бих заложил къщата си, че „Гофман“ ще загуби.

— Ние всъщност това направихме.

— Съжалявам, Клей.

— Виж какво, Оскар, лежа в болнично легло, съвсем сам. Сега ще затворя очи, а ти ми говори. Не ме оставяй. Около мен няма никой. Говори ми.

— След прочитането на присъдата при мен дойдоха Флийт и още двама, Боб Мичъл и Стърлинг Гиб. Големи сладури. Толкова бяха доволни, че щяха да се пръснат. За начало ме запитаха дали си още жив. Какво ще кажеш? Пратиха ти много поздрави, страшно искрено при това. Казаха да ти предам още, че скоро ще ни навестят. В близко време Роджър Ракетата и компания ще се явят във Вашингтон за своето следващо дело, този път срещу Клей Картър Втори, Краля на исковете, за когото се знае, че досега не е водил нито едно дело в съда през живота си. Какво можех да им отговоря? Та те току-що бяха победили един велик адвокат на негов терен!