Джон Гришам - Кралят на исковете

И двете жени, поне в момента, се смятаха за нещо повече от приятелки на Клей. И двете бяха силно ядосани. Всяка се бореше за мястото си.

— Мисля, че бяхме на сватбата ви — каза накрая Ридли. Не особено деликатно напомняне, че Ребека всъщност е омъжена.

— Неканени, доколкото си спомням — отвърна Ребека.

— Ай, да не забравя, време е за клизмата ми! — обади се Клей, но никой не се засмя. Ако двете тигрици се сбият над главата ми, каза си той, ще ме довършат. Само преди пет минути Оскар му бе докладвал по телефона, че ги очакват рекордни хонорари. Сега две жени се готвеха да се дуелират заради него.

Е, поне жените бяха красиви. Можеше и да е по-лошо, каза си той. Къде ли се бяха скрили сестрите? Иначе нахълтваха по всяко време, без да ги интересува дали му се спи, или предпочита да е сам. Понякога идваха на двойки. А ако пък в стаята му имаше посетител, тогава идването беше гарантирано. „От нещо да имате нужда, мистър Картър?“ „Да ви повдигна ли леглото?“ „Да ви включа ли телевизора?“ „Да го изключа ли?“

Но сега в коридорите не се чуваха сестрински стъпки. Двете жени продължаваха да го масажират.

Ребека мигна първа. Нямаше избор. В края на краищата беше омъжена.

— Е, аз да си тръгвам…

Тя излезе с видима неохота, сякаш не й се искаше да отстъпи завоюваната територия. Клей го забеляза и беше на седмото небе.

Още щом вратата се затвори, Ридли пристъпи до прозореца и дълго време гледа навън към нищото. Клей невъзмутимо се зачете във вестника, без изобщо да го интересуват нейните настроения. Нещо повече — беше доволен, че му се цупи и поне не му досажда.

— Обичаш я, нали? — запита накрая тя, без да се обръща, като се опитваше да изглежда обидена.

— Кого?

— Ребека.

— А, нея ли? Ами ние сме само приятелчета.

Тя се извърна на токове и се приближи до леглото му.

— Не съм глупачка, Клей!

— Никой не е казал, че си глупачка. — Той не вдигна нос от вестника, абсолютно безразличен към разигравания от нея театър. Тя грабна чантата си и изхвръкна навън, като чаткаше с токчетата си колкото се може по-гръмко. Малко след това се появи сестрата, за да го огледа за нови наранявания.

След няколко минути отново позвъни Оскар; бяха обявили почивка.

— Носи се слух, че тази сутрин Мунихъм бил отказал десет милиона обезщетение — каза той.

— Флийт ли ти го съобщи?

— Не, днес не сме се срещали. Бил зает с някакви предложения. Ще се опитам да го хвана по време на обяда.

— Кой дава показания в момента?

— Друг експерт на „Гофман“, някаква професорка от университета „Дюк“, която се опитва да дискредитира федералния доклад за максатила. Мунихъм я слуша и си точи ножа. Ще бъде грозна сцена.

— Ти вярваш ли на този слух?

— И аз не знам вече на какво да вярвам. Приятелите от Уолстрийт изглеждат много въодушевени. Те са за споразумение, понеже така ще могат що–годе точно да предвидят загубите си. Ще ти се обадя отново по време на обяда.

Делото във Флагстаф имаше три възможни изхода. Два от тях бяха твърде благоприятни. Тежка присъда срещу „Гофман“ би принудила компанията да сключи набързо споразумения с всички останали ищци, за да си спести години на разтакаване по съдебни инстанции и постоянен риск от нови тежки присъди. Спешно споразумение по средата на делото също би означавало създаване на стратегия за обезщетение на всички ищци в национален мащаб.

От друга страна, присъда в полза на „Гофман“ би принудила Клей да се разтича, за да подготви собственото си дело във Вашингтон. Само при мисълта за това отново рязко го заболяха краката и черепът.

Лежането неподвижен с часове в това болнично легло само по себе си беше достатъчна мъка. Сега се добави и мълчащият телефон, за да увеличи страданията му. Във всеки момент от „Гофман“ можеха да предложат на Мунихъм достатъчно пари, за да го подмамят да приеме споразумение. От друга страна, неговото самолюбие щеше да го подтиква да търси присъда, но можеше ли да си позволи да пренебрегне интересите на клиента?

Една сестра спусна щорите, угаси лампите и телевизора. Когато тя излезе, Клей закрепи телефона на корема си, зави се през глава и зачака.

На следващата сутрин Клей бе откаран отново в хирургията за някои дребни намествания на болтовете и гвоздеите в краката му. „Лека центровка“ ги бе нарекъл лекуващият лекар. Колкото и лека да беше, Клей бе поставен под пълна анестезия, която му изяде половината от деня. Малко след обяд го върнаха в стаята му, където спа още три часа, докато мине действието на упойката. Когато се свести, видя срещу себе си не Ридли, не и Ребека, а Полет.