Джон Гришам - Кралят на исковете

— Сега нашите случаи не струват пет пари, Оскар.

— Те със сигурност мислят така. Мичъл каза, че оттук нататък няма да предложат и цент на нито един пациент, вземал максатил. Сега искали да се съдят до победа. Да очистели името си. Такива ми ти работи.

Клей държа Оскар на телефона повече от час, докато в неосветената му болнична стая падна здрач. Оскар му предаде най-подробно заключителните пледоарии на страните и напрежението в залата преди произнасяне на присъдата. Описа му шока и ужаса по лицето на ищцата — умираща жена, чийто адвокат бе отказал да приеме предлаганото от „Гофман“ обезщетение, предполагаемите 10 милиона. Също и Мунихъм, който — отдавна забравил какво е да губиш дело — настоявал съдебните заседатели да попълнят въпросници, за да обяснят решението си. След като успял да си поеме дъх и да се вдигне на крака — този път с помощта на бастуна си, разбира се, — старецът се развикал, разбеснял се и станал за посмешище. Не по-малко изненадани били тъмните костюми от страната на „Гофман“, които само допреди секунди седели на банката с наведени глави, сякаш се молели, докато председателят на съдебните заседатели важно произнасял съдбовните думи. Още с произнасянето на присъдата на изхода на залата настанала блъсканица, понеже анализаторите от Уолстрийт се втурнали навън, за да звънят по телефоните.

Оскар приключи разказа си с думите:

— Отивам да се напия.

Клей повика сестрата и поиска приспивателно.

След единайсет дни на легло Клей най-после бе изписан. На левия му крак бе сложен нов, по-лек гипс и макар да не можеше да ходи, поне беше в състояние да се движи малко по-свободно. Полет го изкара с инвалидната му количка от болницата и го качи на взет под наем ван; Оскар беше на волана. След петнайсет минути го вкараха в къщата му в Джорджтаун и заключиха вратата. Полет и мис Глик бяха превърнали любимата му стая за почивка на долния етаж във временна спалня. Всичките му телефони, факсът и компютърът бяха инсталирани на сгъваема маса близо до леглото. Дрехите му бяха сгънати и подредени на временни пластмасови лавици до камината.

Първите два часа след завръщането си у дома той прекара в четене на получената поща, на финансови доклади и вестникарски изрезки, внимателно подбрани от Полет, която умишлено му бе спестила повечето материали, отнасящи се лично до него.

По-късно, след като подремна, Клей седна с Полет на кухненската маса и Оскар обяви, че е време за работа.

Започваше последното действие от драмата.

Първият проблем, който се заеха да решават, беше тяхната фирма. Критъл бе успял да намали донякъде разходите, но само режийните си оставаха от порядъка на около милион долара месечно. И понеже нямаха текущи приходи, нито очакваха в бъдеще, съкращенията бяха неизбежни. Те прегледаха внимателно списъка на служителите — адвокати, стажанти, секретарки, технически персонал — и заедно взеха болезнените решения. Макар случаите по делото „Максатил“ вече да нямаха никаква стойност, все пак се искаше едно последно усилие, за да приключат преписките. Клей остави четирима адвокати и четирима стажанти, за да свършат това. Беше твърдо решен да спази всички договори със служителите на фирмата, което щеше да му струва още пари.

Докато гледаше имената на хората, които трябваше да уволни, Клей усети, че му призлява.

— Искам да поразмисля още малко — каза той, неспособен да вземе окончателното решение.

— Клей, повечето го очакват — намеси се Полет.

Той седеше, взираше се в списъка и се опитваше да си представи клюките, които се носеха по негов адрес по коридорите на собствената му фирма.

Два дни преди това Оскар с неохота бе приел да отиде до Ню Йорк и да се срещне с Хелън Уоршо. Той й бе представил в общи линии състоянието на фирмата, активите и потенциалните пасиви, като буквално я бе помолил за милост. Шефът му не искал да подава заявление за фалит, но ако бъдел принуден под натиска на мисис Уоршо, нямало да има избор. Тя бе останала неумолима. Клей бил член на група адвокати, обвиняеми по нейния групов иск, чието общо богатство тя била изчислила на около милиард и половина долара. Затова нямала намерение да допусне Клей да се отърве с някакъв мизерен милион на ищец, след като от Патън Френч можела да изцеди три пъти повече. Освен това просто не била в настроение за извънсъдебни споразумения. Това дело било важно и с друго — то представлявало смел опит за реформиране на системата срещу бъдещи злоупотреби, заради което на помощ били привлечени медиите. И тя с нетърпение се готвела да се наслади на всеки миг от него.