Джон Гришам - Кралят на исковете

Оскар се върна във Вашингтон с подвита опашка, убеден, че Хелън Уоршо — адвокат на най-голямата група кредитори на Клей — е жадна за кръв.

Ужасната дума „фалит“ бе произнесена за пръв път от Рекс Критъл в болничната стая на Клей. Тогава тя бе подействала като бомба на всички присъстващи. След това обаче и други започнаха да я изричат. Самият Клей я споменаваше, отначало единствено пред себе си. Полет също я произнесе веднъж. Оскар я бе употребил в Ню Йорк. Не им беше приятно да я казват, устите им някак не я побираха, но постепенно през последните две седмици тя се бе превърнала в част от речника им.

С обявяване на фалит юридическата фирма щеше да бъде ликвидирана.

С обявяване на фалит договорите със служителите щяха да бъдат анулирани.

С обявяване на фалит гълфстриймът можеше да бъде върнат на дилъра при по-добри условия.

С обявяване на фалит недоволстващите им клиенти по делото „Максатил“ щяха да бъдат оставени с празни ръце.

С обявяване на фалит ищците по делото „Хана“ щяха да бъдат убедени да се съгласят на споразумение.

И най-важното — с обявяване на фалит Хелън Уоршо щеше да бъде неутрализирана.

Оскар беше почти толкова потиснат, колкото и Клей, и след няколко мъчителни часа тръгна за офиса. Полет изкара Клей на верандата с количката и двамата изпиха по чаша зелен чай с мед.

— Имам да ти казвам две неща — обяви тя, като го гледаше отблизо в очите. — Първото е, че смятам да ти дам от моите пари.

— Дума да не става!

— Напротив. Ти ме направи богата, без да си ми бил длъжен. Не съм аз виновна, че си умопобъркан бял глупак, но това не ми пречи да те обичам още. Затова ще ти помогна, Клей.

— Можеш ли да повярваш какво се случи, Полет?

— Не мога. Не е за вярване. Само че се случи. А преди нещата да почнат да се оправят, те трябва напълно да се объркат. Не чети вестници, Клей. Моля те. Обещай ми, че няма да четеш.

— Не се безпокой.

— Аз ще ти помогна. Ако загубиш всичко, ще се погрижа да не останеш на улицата.

— Не знам какво да ти кажа.

— Нищо не ми казвай.

Полет го хвана за ръката и Клей с мъка сподави сълзите си. Мина един безкраен миг.

— Второ — продължи тя. — Говорих с Ребека. Тя се страхува да идва при теб, за да не я открият. Затова си е купила нов мобилен телефон, за който съпругът й не знае. Даде ми номера, иска да й се обадиш.

— Ще дадеш ли някой женски съвет?

— Не го искай от мен. Знаеш отношението ми към оная руска пачавра. Ребека е симпатично момиче, но при нея нещата са сложни, ако мога така да се изразя. Така че решавай сам.

— Благодаря ти все пак.

— Не ми благодари. Тя каза да й се обадиш днес следобед. Съпругът й нямало да бъде в града. Аз те оставям след няколко минути.

Ребека паркира зад ъгъла и почти се затича по улицата към дома на Клей. Не я биваше особено по тайните срещи, нито пък него, затова първото нещо, което си обещаха, беше, че го правят за пръв и последен път.

Двамата с Джейсън Майърс били решили да прекратят брака си по взаимно съгласие. Отначало той предложил да се обърнат към брачен консултант и да не избързват с развода, но продължавал да работи постарому — по осемнайсет часа дневно, ту във Вашингтон, ту в Ню Йорк, Пало Алто или Хонконг. Фирмата му имала офиси в трийсет и два града й клиенти по целия свят. За него работата била по-важна от всичко на света. Той просто я бил изоставил, без извинения и без планове за промяна. Бракоразводните документи щели да бъдат подадени до две седмици. Тя вече си опаковала багажа. Апартаментът щял да остане на Джейсън; тя нямала ясна представа къде смята да живее. За близо година брак не били събрали почти никакво общо имущество. Той бил съдружник във фирмата с 800 000 долара годишна заплата, но тя не искала и цент от парите му.

Според Ребека родителите й избягвали да се месят. Нито пък имали възможност. Майърс не ги обичал — нищо чудно! — а Клей допускаше, че една от причините да се задържа толкова дълго в хонконгския клон на фирмата беше, че е най-далеч от семейство Ван Хорн.

И двамата имаха своите причини за бягство. Клей при никакви обстоятелства не би останал във Вашингтон през следващите години. Унижението, което бе претърпял в този град, беше твърде прясно и жестоко, а по широкия свят никой нямаше да го познава. Той копнееше за анонимност. За пръв път през живота си Ребека искаше просто да се махне — от проваления брак, от семейството си, от онзи противен клуб и непоносимите хора в него, от принудата да печели пари и да трупа имущество, далеч от Маклийн и единствените приятели, които някога бе имала.