Джон Гришам - Кралят на исковете

Последният адвокат, който се появи в живота на Клей, беше Марк Мансън — специалист по фалити, който се занимаваше с особено тежки и заплетени случаи на фалирали фирми. Критъл го бе открил. След като Клей го нае, Критъл му показа счетоводните книги, договорите, съдебните дела, активите и пасивите. Всичко. Когато Мансън и Критъл дойдоха в къщата на Клей, той помоли Ребека да излезе. Искаше да й спести ужасяващите подробности.

За седемнайсетте месеца, откакто бе напуснал СОЗ, Клей бе спечелил 121 милиона долара. От тях 30 милиона бяха изплатени като премии на Родни, Полет и Джона; 20 милиона бяха отишли за наеми и режийни на офиса, изплащане и поддръжка на гълфстрийма; 16 милиона бяха прахосани за реклама и медицински изследвания по случаите „Дайлофт“, „Максатил“ и „Тънкия Бен“; 34 милиона бяха за данъци, платени или натрупани; четири милиона за вилата и три милиона за яхтата. Още по милион тук и там — за къщата в Джорджтаун, за „заема“ на Макс, за всичките обичайни изхвърляния на един новобогаташ.

Лъскавият нов катамаран на Джарет беше особен случай — Клей го беше платил, но бахамската компания, на която се водеше, беше изцяло собственост на баща му. Според Мансън съдът, който водеше процедурата по фалита, щеше да заеме една от две възможни позиции: или яхтата беше подарък и в такъв случай Клей трябваше да заплати данък дарение, или просто беше чужда собственост и не представляваше част от имуществото на Клей. При всички положения катамаранът щеше да остане собственост на Джарет Картър.

Освен това Клей бе спечелил 1,7 милиона от търговия с акции на „Акърман“ и макар част от сумата да беше скрита в офшорна сметка, тя трябваше да се върне и декларира.

— За укриване на активи се ходи в затвора — назидателно каза Мансън, който очевидно сам не беше склонен да извинява подобни нарушения.

Финансовият баланс на Клей Картър показа актив от близо 19 милиона долара с малко на брой кредитори. Потенциалните пасиви обаче бяха катастрофални. Понастоящем двайсет и шест бивши клиенти на фирмата я съдеха в групов иск за фиаското с дайлофта. Техният брой се очакваше да нараства и макар да беше невъзможно да се оцени стойността на всеки отделен случай, в един момент след приключване на делата Клей щеше да дължи много повече пари, отколкото притежаваше. Ищците по делото „Хана“ се организираха и точеха зъби. Разплатата за максатила щеше да отнеме време, но да го досъсипе. Бе невъзможно да се изчисли отсега размерът на тези разходи.

— Оставете на синдиците да се занимават с това. Когато всичко приключи, ще притежавате само ризата на гърба си, но поне няма да дължите нищо.

— Много ви благодаря! — заяви Клей, като си мислеше за яхтата. Ако успееше да я скрие от ръцете на съдия-изпълнителя, впоследствие Джарет би могъл да я продаде, да си купи нещо по-скромно, а на Клей да му останат малко пари, с които да живее.

След два часа, прекарани с Мансън и Критъл, масата в кухнята му бе покрита с таблици, разпечатки и ръкописни бележки — всичко, което бе останало от последните осемнайсет месеца от живота му. Чувстваше се засрамен от своята алчност и глупост. Призляваше му при мисълта какво бе допуснал да направят от него парите.

Само надеждата, че скоро ще се махне от всичко, му помагаше да издържи.

Ридли позвъни от Сейнт Барт с тревожната новина, че пред „тяхната“ вила се е появил надпис „ПРОДАВА СЕ“.

— Това е, защото вилата се продава — обясни Клей.

— Нищо не разбирам.

— Ела и ще ти го обясня.

— Неприятности ли имаш?

— Може и така да се каже.

След дълга пауза тя каза:

— Предпочитам да остана.

— Не мога насила да те накарам да се върнеш, Ридли.

— Така е. Не можеш.

— Добре тогава. Живей във вилата, докато се продаде. Не ме интересува.

— Колко време ще отнеме?

Той си представи как тя прави всичко възможно да провали всяка евентуална продажба. Но в този момент на него просто не му пукаше.

— Може би месец, може би година. Наистина не знам.

— Оставам — каза тя.

— Много добре.

Родни завари своя стар приятел, седнал на стълбите на хубавата си стара къща, с подпрени до него патерици и шал около врата заради есенния хлад. Вятърът въртеше в кръг листата по Дъмбартън Стрийт.

— Излязох да глътна въздух — обясни Клей. — Бях заключен вътре цели три седмици.

— Как са кокалите ти? — запита Родни, като приседна до него и се загледа в улицата.

— Зарастват.

Родни бе заприличал на типичен обитател на предградията — меки памучни панталони, маратонки, голям нов джип, за да вози децата.