Тес Геритсън - Изборът

Яков предпазливо надникна в тостера. Вътре беше пълно с подозрителни, кафяви на цвят топчици, които приличаха на трохи.

Хвана го с две ръце и го наведе над умивалника с намерението да изтърси трохите.

— Хей, какви ги вършиш? — спря го викът на готвача.

— Искам да почистя тостера…

— Не виждаш ли, че е включен? Ако го пуснеш във водата, моментално ще умреш! Никой ли не те е учил на тези неща?

— Чичо Миша никога не е имал тостер…

— Това важи не само за тостерите, но и за всички останали електроуреди! И ти си глупак като другите! — Готвачът размаха ръце и посочи вратата: — Хайде, да ви няма! Не искам да си имам неприятности!

— Ама аз съм гладен — напомни му Яков.

— Ще чакаш вечерята като всички останали! — отсече онзи и пусна бучка масло в почистения тиган. Изви глава към момчетата и заплашително подвикна: — Изчезвайте!

Отново се качиха на палубата, но скоро започнаха да зъзнат от студ. Опитаха мостика, но и оттам ги изритаха. Обзет от досада, Яков поведе приятеля си към единственото място, където никой нямаше да ги безпокои. Това място беше неговата малка тайна. Възнамеряваше да го покаже на Алексей като награда, само в случай, че престане да се държи като бебе… Беше го открил на третия ден от пътуването. Към него водеше една желязна врата в дъното на коридора, по който се отиваше в машинното отделение. А зад вратата имаше шахта с извита метална стълба.

Страната на чудесата.

Стълбата водеше нагоре, през всичките три нива. На второто от тях имаше тесен мостик, покрит с листове дебела ламарина, които пружинираха под краката. Той свършваше при боядисана в синьо врата, която Яков не си беше правил труда да провери, тъй като истинското удоволствие се намираше още по-нагоре, чак до широкия комин на машинното.

Малката площадка също пружинираше под краката им. Под нея зееше истинска бездна. Яков подскочи няколко пъти, просто за да уплаши Алексей.

— Недей, движи се! — изкрещя другото момче.

— Това е част от пътуването в Страната на чудесата! — извика Яков с доволна усмивка на лице. — Не ти ли харесва?

— Не искам никакво пътуване!

— Ти пък кога ли си искал нещо — промърмори Яков и спря да подскача.

Алексей беше на ръба на истерията. Едната му ръка беше вкопчена в парапета, другата притискаше Шушу.

— Искам да сляза долу! — проскимтя той.

— Добре де, слизаме…

Спуснаха се обратно. Металните стъпала под краката им издаваха приятен звън. Долу Алексей откри някакво въже, вързано за стълбата. Хвана се за него и започна да се люлее напред-назад, като маймуна. Но удоволствието не беше кой знае какво, тъй като краката му бяха само на половин метър от пода.

После Яков му показа празният дървен сандък, натикан под стълбите. Пропълзяха в него. Вътре беше тъмно и миришеше на прясно рендосани дъски. Някъде отдолу се разнасяше равномерното боботене на Ада. Бяха съвсем близо до водната повърхност и усещаха как морето люлее корабния корпус, стиснало го в могъща прегръдка.

— Това е моето скривалище — прошепна Яков. — Закълни се, че няма да го издадеш на никого!

— Защо да го издавам? — сви рамене Алексей. — Тук е студено и влажно, освен това сигурно има мишки! Бас държа, че в момента лежим на миши лайна!

— Няма никакви миши лайна! — намръщи се Яков.

— Откъде знаеш? Тъмно е като в рог!

— Като не ти харесва, махай се! — изръмжа Яков и силно го ритна. — Хайде, изчезвай! И без това ми писна от теб!

Какъв глупак! Вече съжаляваше, че му беше показал скривалището си. Може ли човек, който непрекъснато мъкне със себе си някаква скапана плюшена играчка, да изпитва любов към авантюрите? Изключено!

— Не мога да намеря пътя…

— Да не си въобразяваш, че ще дойда да ти го покажа?

— Ти ме доведе тук, ти трябва да ме върнеш обратно!

— Няма!

— Тогава ще разкажа на всички за глупавото ти скривалище, пълно с миши лайна! — заплаши Алексей и започна да пълзи навън. — Или ще ме върнеш обратно, или…

— Млъквай! — просъска Яков, после сграбчи ризата му и силно я дръпна. И двамата се търкулнаха обратно към дъното на сандъка, покрито с талаш.

— Копеле такова!… — започна Алексей, но Яков допря пръст до устните му.

— Тихо! Слушай!…

— Какво?

Някъде над главите им проскърца и се затръшна врата. По металното мостче се разнесоха звучни стъпки.

Яков пропълзя към отвора и предпазливо надникна навън. Някой се беше спрял пред синята врата и чукаше. Миг по-късно вратата се отвори и той успя да зърне русата коса на жената, която изчезна зад нея.