Тес Геритсън - Изборът

— Нищо не виждам — обяви след малко Алексей. — Дай си ми картофа!

Яков извади съкровището от джоба си и му го подаде. Алексей го захапа веднага, като див звяр.

Капитанската кабина беше осветена от зеленикавото сияние на радара, зад стъклото се движеше неясната фигура на щурмана. Какво ли вижда в този мрак?

Алексей приключи с картофа и изпъна рамене.

— Отивам да си легна — обяви той.

— В кубрика може би ще се намери още нещо за хапване — направи опит да го съблазни Яков.

— Там има мишки, освен това ми е студено — отвърна Алексей и се обърна към трапа.

— На мен не ми е студено…

— Тогава стой тук колкото щеш…

Бяха на крачка от желязната стълба, когато до слуха им долетя пронизително свистене. Палубата се обля от ослепителна светлина. И двамата се заковаха на място.

В следващия миг Яков протегна ръка и дръпна Алексей под укритието на металните стъпала. Чуха някакви гласове, после в кръга на прожекторите се появиха двама мъже, облечени в бяло. Носеха някакъв метален сандък, капакът му отскочи с пронизително стържене. От вътрешността му блесна синьото око на портативен прожектор.

— Проклети механици! — изруга единият от мъжете. — Не искат да го поправят и това си е!

После двамата погледнаха към тъмното небе, от което долиташе все по-нарастващ грохот.

Яков също вдигна глава. Грохотът се приближаваше с всеки отминал миг, свистенето се усили. Мъжете се дръпнаха назад. Ритмичното свистене стана оглушително и сякаш увисна над кораба.

Алексей притисна ушите си с ръце и се сви в подножието на стълбата. Яков не се помръдна. Очите му следяха хеликоптера, който плавно кацна на обляната от ослепителна светлина палуба.

Приведен напред, единият от мъжете в бяло затича към него. Вратичката се отвори, но Яков не успя да зърне какво има в кабината, тъй като стълбата му пречеше. Изскочи изпод металното си прикритие и направи няколко крачки по посока на хеликоптера. В кабината бяха пилотът и някакъв мъж в цивилно облекло.

— Хей, момче!

Яков вдигна глава към мостика и срещна сърдития поглед на щурмана.

— Какво правиш там? Я се качвай тук, преди да си попаднал под витлото!

Вторият мъж в бял комбинезон също забеляза момчетата и бързо тръгна насам. Лицето му беше намръщено.

Яков забърза нагоре по стълбата, Алексей го последва.

— Не знаете ли, че трябва да стоите настрана, когато каца хеликоптер? — изкрещя щурманът, хвана ги за раменете и ги дръпна в кабината. — Сядайте там!

— Само гледахме — оправда се Яков.

— А защо не сте в леглата?

— Аз бях в леглото, но той ме накара да изляза! — извика Алексей и насочи пръст в гърдите на Яков.

Щурманът го стисна за тънкия врат и заплашително изръмжа:

— А чувал ли си какво може да направи с главата ти витлото на един хеликоптер? Ще я откъсне като на пиле! Затова трябва да стоите настрана, ясно ли е? Иначе глупавите ви глави ще отхвръкнат!

— Аз не исках да излизам на палубата! — разрева се Алексей.

Моторът на хеликоптера рязко се изфорсира и те извърнаха глави към прозореца. Тъкмо навреме, за да видят как огромния скакалец плавно се отлепи от палубата и изчезна в нощта. Белите облекла на двамата мъже потрепваха от вятъра. Грохотът бързо заглъхна.

— Къде отива? — попита Яков.

— Да не мислиш, че знам? — изръмжа в отговор щурманът. — Аз им трябвам само за да обърна корпуса по вятъра, за да кацне проклетия вертолет. — Протегна ръка и щракна някакъв ключ. Прожекторите угаснаха, палубата изчезна в мрака.

Яков притисна нос в дебелото стъкло. Хеликоптерът беше изчезнал, наоколо цареше непрогледна тъмнина.

Алексей продължаваше да плаче.

— Хайде, стига — потупа го по рамото щурманът. — Я се виж какъв голям мъж си, а цивриш като жена!

— За какво дойде този вертолет? — попита Яков.

— Нали ти казах? Да вземе товар…

— Какъв товар?

— Не съм питал. Правя това, което ми заповядат и толкоз…

— Кой ти заповядва?

— Пътниците в кабините на кърмата — отвърна щурманът и го побутна към изхода. — А сега върви да спиш, защото си имам работа…

Яков се подчини и тръгна след Алексей, който вече беше побързал да излезе навън. Погледът му попадна на малката сребърна точица, която проблясваше между концентричните кръгове на радара. Отдавна познаваше този уред, дълго беше седял като омагьосан пред зеления екран.

— Това кораб ли е? — попита той и посочи с пръст пулсиращата бяла точица.

— Че какво друго може да бъде? — изръмжа щурманът. — Хайде, изчезвай оттук!