Тес Геритсън - Изборът

— Това е майка ми — обяви той.

— Какво?

— Тя е. Моята майка! — Протегна ръце към списанието и бутна сандъка, който им служеше за масичка. Шахматната дъска се преобърна, фигурите се разпиляха по пода.

Но Кубичев го изпревари и притисна списанието до гърдите си.

— Какво ти става, по дяволите?

— Дай го! — изкрещя Яков, вкопчил се в ръката му. — Дай го!

— Шантаво копеле! Това не е майка ти!

— Тя е! Помня лицето й. Изглеждаше точно така!

— Престани да ме драскаш, чуваш ли?

— Дай списанието!

— Добре, добре — отстъпи механикът и шумно стовари списанието върху сандъка. — Ето… Разгледай я добре и ще разбереш, че това не е майка ти!

Яков закова поглед в снимката. Всеки детайл от лицето беше точно такъв, какъвто го беше сънувал. Начинът, по който бе наклонена главата, малките трапчинки покрай устата, дори светлината, която падаше върху косата.

— Тя е — тръсна глава той. — Виждал съм лицето й.

— Всички са го виждали — отвърна Кубичев и посочи името, изписано под снимката: — Мишел Пфайфър… Актриса, американка. Дори името й не е руско…

— Но аз я познавам! Аз я сънувах!

— Де да беше я сънувал само ти — ухили се Кубичев и сведе очи към пода. — Виж какво направи! Ще имаме късмет, ако открием всички пешки. Хайде, започвай. Който ги е разпилял, той ще ги събира…

Яков не помръдна. Очите му не се отместваха от лицето на усмихнатата жена.

Кубичев изпъшка, отпусна се на колене и започна да събира разпилените фигури.

— Сигурно си я виждал по телевизията или в някое списание, но си забравил — промърмори той. — А после си я сънувал… — Постави върху дъската една царица и два офицера и се отпусна на стола. Дишаше тежко, лицето му беше зачервено. — Мозъкът е странно нещо — почука челото си той. — Взема късчета от реалния живот и ги превръща в сънища. А ние не можем да различим истината от измислицата… Аз например често сънувам, че седя на маса, която е отрупана с най-любимите ми манджи. А после се събуждам и виждам, че все още съм на тоя шибан кораб! — Вдигна списанието, откъсна страницата с Мишел Пфайфър и я подаде на Яков: — Вземи, подарявам ти я…

Момчето мълчаливо я пое. Очите му продължаваха да гледат снимката.

— След като си решил, че това е майка ти, карай… — промърмори механикът. — Това е най-малкото, което… Хей, къде хукна? Кой ще събере останалите фигури?

Притиснал гланцираната хартия до гърдите си, Яков вече беше напуснал Ада.

Излезе на палубата и пристъпи към предпазния парапет. Измачканата страница плющеше на вятъра. Едва сега забеляза, че я стиска прекалено силно и една грозна линия пресича красивите устни на жената.

Стисна крайчето със зъби и я разкъса на две. Но това не беше достатъчно. Дишаше тежко, беше на ръба на сълзите. Продължаваше да къса гланцираната хартия със зъби, като животно. Вятърът отнасяше ситните късчета в морето.

Когато свърши, в ръката му беше останало едно малко парче. На него личеше само някакво око, под окото имаше дупка, пробита от ноктите му. Формата й наподобяваше самотна сълза.

Разтвори пръсти и проследи полета на последното късче хартия към оловната вода.

Жената наближаваше петдесетте. Лицето й беше сухо, с остри черти, отдавна изгубило блясъка, който привлича мъжете. Но Бърнард Кацка беше на мнение, че този факт не е достатъчен, за да направи една жена непривлекателна. Женската привлекателност се крие в очите, а не в гладката кожа или блестящата коса. Познаваше много такива жени, включително седемдесетгодишната си леля Маргарет, с която се беше сближил след смъртта на Ани. Фактът, че очаква с нетърпение срещите си на чашка кафе със старата мома Маргарет, положително щеше да се стори доста странен на партньора му. Лундкуист беше от онези мъжкари, които рядко поглеждат жена, преживяла менопаузата си. Това несъмнено се дължеше на биологията. Мъжкарят не бива да хаби сперма и енергия за непродуктивната женска. Именно по тази причина Лундкуист демонстрира открито облекчение, когато Кацка се съгласи да разпита Бренда Хайнли. За него Кацка беше единственият детектив в отдела, който обичаше да се занимава с жени, преминали критическата, да разговаря с тях и търпеливо да изслушва безкрайните им тиради.

През последните петнадесет минути Кацка вършеше именно това — седеше и търпеливо слушаше гневните обвинения на Бренда Хайнли. Това не беше лесна работа, тъй като жената постоянно смесваше мистиката с конкретните факти. Бълваше дълги поредици за небесни знамения, а след това, без никаква пауза, започваше да говори за спринцовки с морфин… Ако Бренда Хайнли беше приятна жена, той със сигурност би се забавлявал от нейните тиради. Но тя не беше такава. В сините й очи нямаше топлина. Беше ядосана, а ядосаните хора са грозни…