Тес Геритсън - Изборът

Яков споделяше това възхищение, но само толкова. За разлика от останалите момчета той не обожаваше Надя, а по-скоро се страхуваше от нея.

Главно заради кръвните проби.

На четвъртия ден от плаването, когато повечето момчета все още стенеха и повръщаха от пристъпите на морска болест, Надя и Григорий се появиха с подноси, върху които имаше епруветки и спринцовки. Ще усетите леко убождане и нищо повече, уверяваха те. Трябва да сме сигурни, че сте здрави. Никой няма да ви осинови, без да е убеден в доброто ви здраве. После тръгнаха от койка на койка, а епруветките върху подносите тихо звънтяха от люшкането. Надя изглеждаше зле, сякаш всеки момент щеше да повърне. С вземането на кръв се занимаваше Григорий. Преди процедурата той питаше за името на съответното момче, а след това му слагаше пластмасова гривна с някакъв номер. После пристягаше ръката му с гумен маркуч и чакаше изпъкването на вените. Някои от момчетата плачеха от страх. Надя сядаше при тях и ги държеше за ръката, докато траеше процедурата.

Яков беше единственият, когото тя не успя да успокои. Направи всичко възможно, но той отказваше да стои мирно. Не искаше иглата във вената си, не даваше на Григорий да го докосне. В един момент дори успя да му нанесе доста здрав ритник. Тогава Надя показа истинския си нрав. Стисна ръката му в желязна хватка и я прикова към леглото. Докато кръвта му пълнеше епруветката, от устата й се сипеха тихи и успокоителни слова. Отстрани изглеждаше така, сякаш тази мила жена прави всичко възможно да успокои непокорното момче. Но Яков, заковал поглед в светлите й очи, видя и усети нещо съвсем различно.

По-късно прегриза пластмасовата си гривна и я хвърли в морето.

Алексей обаче все още носеше своята. Номер 307. Това беше неговият сертификат за добро здраве.

— Мислиш ли, че тя има свои деца? — попита Алексей.

— Надявам се да няма — потръпна Яков и бавно пропълзя към отвора на сандъка. Погледна нагоре. Извитата желязна стълба беше пуста, а синята врата — плътно затворена.

Изправи се и изтръска талаша от дрехите си.

— Гладен съм — промърмори той.

Прогнозата на готвача се сбъдна. Потискащото спокойствие на мрачния следобед беше заменено от силно вълнение. Това не беше истинска буря, но времето беше достатъчно неприятно и всички си останаха по кабините — както възрастни, така и деца. Алексей категорично отказа да напусне койката си, въпреки увещанията на Яков. Навън беше мокро и студено, палубата застрашително се люшкаше. Изобщо не усещаше тръпката, която караше Яков да се завира из най-затънтените кьошета на кораба. Предпочиташе койката, топлината на одеялото върху раменете си, познатата миризма на Шушу, който спеше на възглавницата до него.

През цялата сутрин Яков напразно се опитваше да го измъкне от топлото легло и да го отведе на ново пътешествие в Страната на чудесата. В крайна сметка се отказа и тръгна сам. Един-два пъти се спусна в каюткомпанията, просто да провери дали Алексей не е променил намеренията си. Но приятелят му спа през целия следобед, не стана дори за вечеря…

Събуди се посред нощ и веднага усети, че нещо се е променило. Отначало не разбра какво точно, първото му усещане беше, че бурята е отминала. После изведнъж си даде сметка, че корабът не се клати, а грохотът на корабния двигател се е превърнал в меко, едва чуто боботене.

Слезе от койката и разтърси раменете на Алексей.

— Събуди се!

— Махай се! — сънливо промърмори Алексей.

— Слушай, спряхме да се движим…

— Не ми пука.

— Ела да хвърлим по едно око!

— Спя, не виждаш ли? — ядосано отвърна Алексей.

— Спиш вече цяло денонощие. Не искаш ли да видиш сушата? Сигурно сме близо до суша, корабът едва ли би спрял насред океана… — Приведе се над ухото на Алексей и съблазнително прошепна: — Може би ще видим светлините на Америка! Ако не дойдеш с мен, всичко ще пропуснеш!

Алексей въздъхна, тялото му се размърда под одеялото. Очевидно се колебаеше. Яков реши, че е време за последната примамка.

— От снощи ми остана един картоф — рече той. — Ще ти го дам, ако дойдеш с мен…

Пропуснал вечерята и закуската, Алексей беше гладен като вълк.

— Добре, добре — надигна се той и започна да си обува обувките. — Къде е този картоф?

— Първо ще се качим горе…

— Ти си мръсник, Яков!

Минаха на пръсти покрай койките със спящите момчета и се изкачиха на палубата.

Навън духаше лек ветрец. Приближиха се към парапета, очаквайки да видят светлините на пристанището и града зад него. Но такива светлини нямаше. По небето мигаха бледи звезди, хоризонтът чезнеше в непрогледен мрак.