Тес Геритсън - Изборът

Аби рязко се облегна назад.

— Нищо не разбирам — промърмори тя. — Какво е намислил? Какви ги върши тоя Вос?

— Ако Виктор Вос действително е извършил това, за което го подозирате, той вече се е оттеглил — поясни Сюзън. — От тук нататък е извън играта.

— Тогава как да си обясним последния инцидент? — попита Марк.

— Като се опираме на уликите — отвърна Сюзън и кимна по посока на шишенцето.

— Нищо не доказва, че това шишенце има връзка със смъртта на пациентката!

— Но ни тласка към определени заключения, нали?

Тишината, която последва, беше непоносимо тежка. Никой не гледаше към Аби. Дори Марк…

— Какво предлагаш, Пар? — обади се най-сетне Уетиг. — Може би да повикаме полицията и да превърнем този проблем в пир за медиите?

— Няма смисъл да избързваме… — колебливо отвърна президентът.

— Или отправяш конкретни обвинения, или ги оттегляш! — притисна го хирургът. — Всичко друго би било несправедливо спрямо доктор Диматео!

— За бога, Генерале! — простена Марк. — Дай да не намесваме полицията!

— Ако вие тук сте склонни да наречете това убийство, полицията трябва да бъде замесена! — прогърмя Уетиг. — Повикайте и репортерите, включете в играта Отдела за връзки с обществеността! Чиновниците в него и без това се чудят какво да правят… Дайте публичност на фактите, това е най-добрата политика за болницата! — Светлите му очи се заковаха върху лицето на Пар: — Длъжен си да сториш това, ако наистина си убеден, че става въпрос за убийство !

Предизвикателството беше огромно.

Несъмнено усетил тежестта му, Пар се поколеба още миг, после отстъпи. Извърна се към Сюзън, прочисти гърлото си и глухо попита:

— Не можем да сме абсолютно сигурни, че става въпрос за убийство, нали?

— Трябва да сте сигурни — изръмжа Уетиг. — Трябва да сте дяволски сигурни, при това още преди да се обърнете към полицията!

— Разследването не е приключило — обади се Сюзън Касейдо. — Трябва да разпитаме и останалите сестри в отделението, да уточним всички детайли…

— Направете го! — сухо отсече Уетиг.

Отново настъпи тишина. И отново никой не поглеждаше към Аби. Сякаш се беше превърнала във фантом, чието присъствие е нежелателно. Вероятно по тази причина всички се стреснаха от гласа й.

— Бих желала да се върна на работа — тихо и с неестествено спокоен глас обяви тя. — Ако разрешите, разбира се…

— Вървете — кимна Уетиг.

— Чакайте! — вдигна ръка Пар. — Това е неуместно!

— Не сте доказали нищо — изгледа го Аби и стана от мястото си. — Генерала е прав: или отправяте официални обвинения, или ги оттегляте!

— Едно обвинение все пак е неоспоримо! — остро отвърна Сюзън Касейдо. — Незаконно притежание на забранени субстанции! Нямаме представа как сте се сдобила с морфина, докторе, но фактът, че го открихме в гардероба ви е достатъчно сериозен! — Очите й се спряха върху лицето на Пар. — Нямаме избор, тъй като отговорността пада изцяло върху нас. Ако нещо се случи на когото и да било от нейните пациенти и се разбере, че сме знаели за този морфин, с нас ще бъде свършено! — Обърна се към Уетиг и хладно добави: — А също и с репутацията на вашата образователна програма, Генерале!

Предупреждението постигна търсеният ефект. Всички изпитваха безпокойство по отношение на отговорността. Като всеки лекар, Уетиг също ненавиждаше адвокатите и съдебните процеси. Доказателство за това беше мълчанието му.

— Какво означава това? — попита Аби. — Уволнена ли съм?

Пар се изправи. Това беше знак, че заседанието е приключило и решението е взето.

— Доктор Диматео, временно сте отстранена от работа. Това означава, че нямате право да влизате в нито едно от болничните отделения, нито пък да се доближавате до пациентите в тях. Разбирате ли това?

Разбираше. При това много добре…

От години не беше сънувал майка си, а месеци наред изобщо не беше мислил за нея. Затова, когато на тринадесетия ден от морското пътешествие се събуди с образа й пред очите си, той доста се изненада. Беше жив и ясен образ, дори му се стори, че подушва аромата на тялото й във въздуха. Последният му спомен от съня беше усмивката й. Кичур руса коса над челото й. Пронизителният поглед на зелените очи, който сякаш го пронизваше. Сякаш той беше недействителният образ, напълно лишен от плът и кръв. Лицето й беше до болка познато и той веднага разбра, че това е майка му. Години наред се беше опитвал да си спомни чертите на това лице, но те винаги му се изплъзваха. Нямаше нейна снимка, нямаше никакъв документ, който да му напомня за нея. Но явно споменът за това лице се беше съхранил някъде дълбоко в съзнанието му, като семенце в плодородна почва. И тази нощ това семенце най-сетне беше покълнало…