Тес Геритсън - Изборът

А след това помисли и за Пийт — главната причина за всичко това. За братчето си, което толкова много бе искала да спаси… За момчето, което завинаги си остана на десет години.

Виктор Вос печелеше… Беше се заканил да я съсипе и вече превръщаше заканата си в реалност.

Време е за ответен удар, тръсна глава Аби. Но не знаеше какъв да бъде той, не беше достатъчно умна за подобен род битки. Писмото гореше пръстите й със силата на киселина. Направи опит да помисли как може да спре този човек, но не беше в състояние да открие пукнатина в позициите му. С изключение може би на онзи инцидент в хирургическата реанимация… Може да го даде под съд за насилие и телесна повреда, но чувстваше, че това няма да го спре.

Трябва да отвърнеш на удара! Просто трябва!

Пейджърът отново зажужа. Търсеха я от хирургията. Нямаше никакво желание за разговори, но чувството за дълг надделя и тя вдигна слушалката.

— Диматео!

— Докторе, имаме проблем с племенницата на Мери Алън — обади се разтревожен женски глас.

— Какъв проблем?

— Бренда не разрешава да инжектираме на болната редовната доза морфин, която трябва да бъде дадена точно в четири часа. Може би вие ще…

— Идвам — прекъсна я Аби и тръшна слушалката.

Мамка й на тая смахната Бренда, изруга неочаквано дори за себе си тя и натика писмото в джоба на престилката си. Слезе долу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато се появи в отделението дишаше учестено, но не от тичането, а от гняв. Насочи се директно към стаята, в която лежеше Мери Алън.

Там завари две сестри, които разпалено разговаряха с Бренда. Самата Мери беше будна, но твърде слаба, за да вземе участие. Отдалеч личеше, че изпитва силни болки.

— Достатъчно сте я дрогирали! — отсече Бренда. — Погледнете я! Тя няма сили дори да разговаря с мен!

— А може би не желае да разговоря с вас! — рече с твърд глас Аби.

Сестрите се извърнаха към нея с нескрито облекчение.

— Моля, напуснете тази стая, госпожице Хайнли! — добави със заповеднически тон Аби.

— Морфинът е излишен…

— Аз решавам това. Моля, излезте!

— Малко й остава, трябва да бъде на себе си…

— За какво?

— За да приеме изцяло Бога. Ако умре, преди да…

— Дайте морфина! — протегна ръка към сестрите Аби. — Аз ще й го сложа.

Подадоха й спринцовката и тя пристъпи към системата. Свали стерилната капачка и забеляза лекото благодарствено кимане на умиращата жена.

— Ако й инжектирате този наркотик, аз ще се обърна към адвокат! — извика Бренда.

— Моля, направете го — кимна Аби и вкара иглата в пластмасовия разпределител над леглото.

В същия миг Бренда се втурна към леглото и измъкна системата от вената на леля си. Кръвта започна да капе по пода. Ярките алени капки бяха достатъчни, Аби кипна.

— Веднага се махайте оттук! — изкрещя тя, докато една от сестрите побърза да притисне вената на Мери с парченце марля.

— Не ми оставихте избор, докторе…

— Вън!

Очите на Бренда се разшириха от уплаха, краката й направиха стъпка назад.

— Искате да повикам охраната, за да ви изхвърли? — настъпваше към нея окончателно вбесената Аби. — Добре, ще го сторя! Не искам да ви виждам в близост до пациентката, ясно ли е? Не искам да размахвате пред очите й проклетата Библия!

— Но аз съм й роднина… — направи опит да възрази Бренда.

— Пет пари не давам коя сте!

Челюстта на Бренда увисна. В следващия миг тя се обърна и напусна отделението.

— Доктор Диматео, искам да поговоря с вас…

Аби рязко се завъртя и се озова очи в очи със старшата сестра Джорджина Спиър.

— Избухването ви беше неуместно, докторе — поклати глава жената. — Ние не разговаряме така с нашите посетители.

— Но тя току-що издърпа системата от ръката на пациентката ми!

— Има и други начини, докторе. Да повикате охраната, да потърсите помощ. Но крясъците нямат място тук, разбирате ли?

Аби изпусна въздуха от гърдите си и кимна с глава:

— Да, разбирам… — После с тих шепот добави: — Съжалявам…

После нагласи системата на Мери Алън и отново се върна в дежурната стая. Просна се на леглото, закова поглед в тавана и дълбоко въздъхна. Какво става с мен, по дяволите? Никога досега не беше изпускала нервите си, никога не беше ругала роднина на свой пациент… Стресът си взема своето, отново въздъхна тя. Скоро няма да съм в състояние да бъда лекар…

Пейджърът отново зажужа. Господи, няма ли да ме оставят на мира?! В момента беше готова на всичко, за да получи ден-два или седмица пълна почивка, далеч от всякакви пейджъри. Този път я търсеха от телефонната централа на болницата.