Тес Геритсън - Изборът

В градината се появи възрастна жена на инвалидна количка, бутана от сестра в бяла престилка. За момент се спряха да погледат хризантемите, после продължиха нататък. Тишината се нарушаваше единствено от тихия ромон на фонтанчето.

— Нима допускате, че Арън е бил убит? — тихо промълви Аби.

Той не отговори веднага, но от изражението на лицето му тя разбра какъв ще бъде този отговор. Тялото му беше абсолютно неподвижно, с отпуснати ръце. Изражението на лицето му беше напълно безизразно.

— Самоубил ли се е в действителност? — настоя Аби.

— Съдебномедицинската експертиза сочи асфиксия.

— Нима сте очаквали друго? Когато някой се е обесил, той ще бъде задушен, нали?

— Би могло да се каже и така — неохотно кимна Кацка.

— Какво тогава ви кара да се съмнявате?

Той се поколеба. В очите му се появи несигурност и Аби разбра, че внимателно обмисля това, което се готви да каже. Насреща й явно седеше човек, който не предприема нищо, без да обмисли последиците. Човек, за когото дори спонтанността е предварително планирано поведение…

— Два дни преди смъртта си доктор Ливай си е купил чисто нов компютър — промълви детективът.

— И какво от това? Нима задавате всички тези въпроси заради един нов компютър?

— Използвал го е за няколко неща — продължи Кацка. — Първото от тях е било запазването на две места за един полет до остров Санта Лучия в Карибския басейн. Дата — няколко дни преди Коледа. Второто е едно писмо до сина му в Дартмут, изпратено по електронната поща. В него се обсъждат плановете им да прекарат заедно почивните дни около Деня на благодарността. Помислете, докторе… Два дни преди да се самоубие, този човек прави планове за бъдещето. Очаква го една прекрасна ваканция на Карибите… Но какво става после? В два и четвърт през нощта той става от леглото, облича се и тръгва за болницата. Там взема асансьора до последния етаж, изкачва пеша стълбите до мансардата, която е абсолютно празна. Влиза в една от стаите, прехвърля колана си около металната преграда на гардероба, окача примката на шията си и подгъва крака… Но той не може да изгуби съзнание веднага. Ще разполага с пет, а може би и с десет секунди, за да промени решението си. Има жена и деца, чакат го красивите плажове на Санта Лучия… Но вместо това той предпочита да умре. Сам, в тъмното… — Очите му се впиха в очите на Аби. — Помислете си, докторе…

— Не съм сигурна, че желая това — с мъка преглътна Аби.

— Аз пък го направих…

Забила поглед в спокойните сиви очи насреща си, Аби неволно се запита: „А за какви други кошмари си мислиш? Що за човек трябва да бъдеш, за да имаш подобна работа?“.

— Ние знаем, че колата на доктор Ливай е била на обичайното си място на паркинга — продължи Кацка. — Но не знаем защо е пристигнал тук. Не знаем защо изобщо е напуснал дома си. След тайнствения разговор в два и четвърт, вие сте последния човек, който е разговарял с него. Той спомена ли, че има намерение да тръгне за болницата?

— Беше загрижен за състоянието на пациентката ни — замислено промълви Аби. — Може би е решил да отскочи и да я прегледа лично…

— Това означава ли, че не се е доверявал на вашите преценки?

— Аз не съм лекуващ лекар, а само практикант втора година — поясни Аби. — Докато Арън беше интернист в трансплантационния екип…

— Казаха ми, че бил кардиолог…

— Така е — кимна Аби. — Но втората му специалност беше „Вътрешни болести“. Сестрите бяха свикнали да се обръщат към него за всеки проблем, възникнал при следоперативното лечение. Включително треската… Той от своя страна се обръщаше към други консултанти, но само по собствена преценка…

— Спомена ли пред вас, че има намерение да идва в болницата?

— Не. Просто обсъдихме мерките, които трябва да бъдат взети. Аз му обясних какво възнамерявам да направя — преглед на пациентката, пълна кръвна картина и рентген. Той се съгласи…

— И това беше всичко, така ли?

— Да, не сме говорили за нищо друго.

— Да ви е направило впечатление нещо в поведението му?

Аби се замисли. В съзнанието й отново изплува онази необичайно продължителна пауза в началото на разговора с Арън. И смайването му, когато чу с кого разговаря…

— Доктор Диматео?

Кацка произнесе името й спокойно, но в изражението на лицето му се долавяше някаква напрегнатост.

— Спомнихте ли си нещо?

— Спомням си, че Арън не беше особено щастлив като разбра, че именно аз съм дежурна в реанимацията…

— Защо?

— Заради пациентката, за която ставаше въпрос. Имах… Имах малко спречкване със съпруга й. Всъщност, не малко, а доста сериозно спречкване… — Отмести поглед встрани. Мисълта за Виктор Вос съвсем не беше от приятните. — Сигурна съм, че Арън би предпочел да се намирам на километри от госпожа Вос…