Тес Геритсън - Изборът

Мълчанието на Кацка я накара да вдигне глава.

— Госпожа Виктор Вос? — изгледа я продължително той.

— Да, познавате ли го?

Кацка се облегна назад и шумно изпусна въздуха от гърдите си.

— Зная, че този човек е основател и едноличен собственик на концерна „ВМИ Интернешънъл“ — отвърна той. — Каква операция е претърпяла жена му?

— Трансплантация на сърце. Сега се чувства далеч по-добре… Треската отстъпи след няколкодневно лечение с антибиотици.

Кацка погледа известно време към позлатените от слънцето водни струи на фонтана, после изведнъж стана на крака.

— Благодаря за времето, което ми отделихте, доктор Диматео — рече той. — Може би отново ще ви потърся…

— Моля, когато пожелаете — започна Аби, но той вече бързо крачеше по алеята. По странен начин бе успял да замени състоянието си на пълна неподвижност с невероятна бързина.

Пейджърът зажужа. Пак я търсеха от канцеларията на учебната програма. Натисна копчето за изключване на звука, а когато вдигна глава, Кацка вече го нямаше. Ченге, което се стопява във въздуха като истински магьосник. Стана и тръгна към телефона в болничното преддверие, все още озадачена от въпросите му…

— Обажда се Аби Диматео. Вие ли ме търсите?

— О, да. По две причини. Позвъни Хелън Люис от Банката за органи в Ню Ингланд. Искаше да разбере дали сте получила отговор на запитването си за трансплантираното сърце. Но вие не отговорихте на пейджъра и жената прекъсна разговора…

— Ако се обади отново й кажете, че съм получила отговор — отвърна Аби. — А втората причина?

— Пристигна едно препоръчано писмо на ваше име — каза момичето. — Подписах се за получаването му…

— Препоръчано ли?

— Донесоха го преди няколко минути. Помислих си, че ще пожелаете да узнаете това…

— Кой го изпраща?

В слушалката се разнесе шумолене на хартия.

— Адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“…

Коремът на Аби болезнено се присви.

— Идвам веднага — промърмори тя и окачи слушалката.

Съдебното дело на Терио. Зъбните колела на правосъдието заплашваха да я превърнат в прах. Взе асансьора към етажа на администрацията, дланите й овлажняха. „Доктор Диматео, известна със своето спокойствие в операционната, май ще се окаже пълна невротичка“, рече си тя.

Завари секретарката да говори по телефона. Момичето я зърна на прага и махна с ръка към стенния шкаф за кореспонденцията. В процепа на Аби действително лежеше един плик. В горния ляв ъгъл беше изписан адресът на подателя: „Хоукс, Крейг и Съсман“…

Разкъса плика и насочи поглед към съдържанието на писмото. В първия момент не разбра нищо от написаното, но после разчете името на ищеца. Съдържанието на стомаха й прекрати свободния си полет и се качи в гърлото й под формата на къс бетон. Писмото изобщо не се отнасяше за случая Карен Терио, а за един друг пациент — Майкъл Фрийман. Той беше алкохолик, починал в болницата след тежък вътрешен кръвоизлив, предизвикан от внезапно спукване на кръвоносен съд в хранопровода. Аби беше негов лекуващ лекар и все още ясно помнеше шокът от този бърз и брутален изход. А сега съпругата на Фрийман беше завела дело срещу нея, използвайки услугите на адвокатска кантора „Хоукс, Крейг и Съсман“… Тя беше единственият ответник по делото.

— Добре ли сте, доктор Диматео?

Аби бавно си даде сметка, че се е облегнала на шкафа с кореспонденцията, а стаята се върти пред очите й.

— Да… — промърмори тя. — Мисля, че съм добре…

Измъкна се от канцеларията, изтича в дежурната стая и заключи вратата след себе си. Отпусна се на леглото и разгъна напечатаното на машина писмо. Прочете го няколко пъти, от край до край.

Два съдебни иска в рамките на две седмици. Вивиан май ще се окаже права. Аби наистина щеше да прекара останалата част от живота си из съдебните зали.

Съзнаваше, че трябва да се свърже с адвоката си, но в момента нямаше сили дори да помръдне. Остана седнала, свела очи към писмото в скута си. Мислеше единствено за дългите и трудни години, през които се беше борила, за да стигне дотук. За нощите, в които заспиваше над книгите, докато останалите момичета от общежитието се забавляваха с приятелите си; за тежките дежурства в събота и неделя и безкрайния низ от кръвни банки, благодарение на които си вадеше хляба и средствата за заплащане на обучението си. За онези сто и двадесет хиляди долара студентски заеми, които чакаха да бъдат погасени, за огромното количество сандвичи с фъстъчено масло — основната й храна по време на следването; за всички онези филми и концерти, които беше пропуснала…