Тес Геритсън - Изборът

— В какъв смисъл?

— В смисъл слухове за извънбрачни връзки…

— Не, никога — поклати глава Аби.

Илейн кимна, но не изглеждаше облекчена от този отговор.

— Аз също не допускам, че става въпрос за друга жена — каза тя и понесе поредния поднос към хладилника. — Но свекърва ми е на мнение, че вината е в мен… Може би и други хора мислят така.

— Никой не може да накара даден човек да прибегне до самоубийство — поклати глава Аби.

— Нямаше признаци, нямаше никакви сигнали… Знаех само, че той не беше доволен от работата си. От време на време споменаваше, че би искал да напусне Бостън, а дори и да зареже медицината…

— Защо?

— Не ми каза. Преди години, когато имаше частна практика в Натик, споделяше всичко… После дойде офертата на „Бейсайд“, която беше прекалено съблазнителна, за да бъде отхвърлена. Преместихме се тук и Арън се промени. Стана съвсем друг човек. Прибираше се у дома и сядаше пред проклетия компютър. По цяла вечер играеше разни видеоигри. Дори посред нощ се будех от почукването на клавиатурата и противните звукови сигнали… — Жената поклати глава, от устните й се отрони тежка въздишка. — Вие сте сред последните, които разговаряха с него. Не си ли спомняте нещо особено?

Аби извърна очи към прозореца, опитвайки се да възстанови в паметта си фрагментите от среднощния разговор с Арън. Но в тях нямаше нищо особено — обикновен разговор между колеги…

Тримата отвъд прозореца се връщаха от кратката си разходка в градината. В ръцете на Цуик се поклащаше бутилката скоч, вече полупразна. Миг по-късно влязоха в кухнята.

— Градината е прекрасна, Аби — промърмори Арчър. — Заслужава да се види…

— С удоволствие — кимна младата жена. — Особено ако и Илейн… — Прекъсна изречението си по средата, тъй като до хладилника вече нямаше никой. Очите й смутено пробягаха по отрупаните с храна плотове.

Илейн беше излязла.

Край леглото на Мери Алън се молеше някаква жена. Вече половин час не беше мръднала от мястото си. Седеше със сведена глава и сключени ръце, високият й шепот изпълваше помещението. Молитвите й бяха насочени към добрия Господ Бог, който трябвало да направи чудо по отношение тленната обвивка на Мери Алън. Да я излекува, да влее сили в тялото й, да прочисти душата й, която най-сетне да приеме мъдростта на Словото Божие…

— Извинете — обади се Аби. — Не бих искала да ви преча, но трябва да прегледам госпожа Алън…

Жената с нищо не показа, че е чула думите й и продължи да се моли. Аби понечи да повтори молбата си, когато тя най-сетне приключи с дългите словоизлияния и каза едно „амин“. Сивите й очи гледаха мрачно, в русата й коса бяха вплетени сребърни нишки.

— Аз съм доктор Диматео — представи се Аби. — Грижа се за госпожа Алън…

— Аз също — промърмори жената и се изправи с библия в ръце. — Казвам се Бренда Хайнли и съм племенница на Мери…

— Не знаех, че Мери има племенница, но се радвам, че сте тук.

— Едва преди два дни разбрах, че е болна — каза Бренда и с обвинителен тон добави: — Никой не си е направил труда да ме потърси!

— Всички бяхме убедени, че Мери няма никакви роднини — поясни Аби.

— Не знам защо сте били толкова сигурни, но важното е, че вече съм тук — отвърна Бренда и сведе поглед към леля си. — Което означава, че тя ще се оправи!

„Все едно да възкръсне“, помисли Аби и пристъпи към леглото.

— Госпожо Алън?

— Будна съм, доктор Диматео — отвори очи Мери. — Просто си почивам…

— Как се чувствате днес?

— Гади ми се.

— Това е страничен ефект от морфина. Ще ви дадем нещо за успокояване на стомаха.

— Морфин ли взема? — обади се Бренда.

— Срещу болките — кимна Аби.

— Нямате ли други средства да облекчите болките й?

— Госпожо Хайнли, моля ви да излезе — погледна я твърдо Аби. — Трябва да прегледам леля ви…

— Госпожица Хайнли — поправи я Бренда. — Мисля, че леля Мери ще предпочете да остана…

— В случая нейните предпочитания нямат значение — настоя Аби. — Моля ви да излезете!

Бренда хвърли поглед към леля си, вероятно очаквайки протести от нейна страна. Но Мери Алън гледаше право пред себе си и мълчеше.

— Ще бъда пред вратата, лельо — обяви Бренда и притисна библията до гърдите си.

— Мили Боже! — прошепна Мери в мига, в който вратата се затвори зад Бренда. — Това сигурно е Твоето наказание!

— Племенницата си ли имате предвид?

Уморените очи на Мери се спряха върху лицето на Аби.

— Мислите ли, че душата ми има нужда от спасение?