Тес Геритсън - Изборът

„Слава тебе, Господи“, въздъхна с облекчение Аби.

Когато пристигнаха в пристанището, гаденето й почти беше преминало. „Ред Ай“ вече беше привързана към пристана, а екипажът й забързано сгъваше платната.

— Ало, „Ред Ай“! — сви ръцете си на фуния Марк. — Какво стана?

— Обади се Мерили! — извика в отговор Арчър и размаха клетъчния си телефон. — Нещо е станало, чака ни в бара на яхтклуба…

— Окей, ще се видим там — извика Марк, обърна се и огледа екипажа си. — Дайте да я вържем… Ще пием по едно в барчето, после отново ще излезем…

— Ще трябва да си търсите друг баласт — отсече с решителен тон Аби. — Аз напускам кораба!

— Вече? — изненадано я погледна Марк.

— Не разбра ли, че не се връзвам със сценария? — попита с въздишка тя. — Не виждам смисъл да ти цапам палубата!

— Горкичката! — състрадателно промълви Марк. — Ще си изкупя греха, обещавам. Шампанско, цветя, ресторант по твой избор… Само кажи!

— Свали ме от проклетата лодка, моля те!

— Слушам, първи помощник! — разсмя се на глас Марк и завъртя щурвала към близкия кей. Миг по-късно бордът опря в гредите, Мохандас и Ханк скочиха с въжетата в ръце.

Аби побърза да ги последва.

— Само ще я вържем — подвикна Марк. — А след това ще видим какво става с Арчър…

— Купонът сигурно е започнал — рече Мохандас.

„Господи, няма ли край!“, въздъхна Аби, докато крачеше редом с Марк по посока на клуба. Пак ще се бърбори за яхти и ветрове, един куп почернели мъже с шарени ризи и къси панталони ще си пият джина и ще дрънкат небивалици!

Влязоха в прохладното помещение. Вътре цареше необичайна тишина. Мерили стоеше на бара с чаша в ръка, а Арчър се бе настанил на една от масичките. Пред него нямаше питие. Членовете на екипажа му бяха наблизо, необичайно смълчани. Тишината се нарушаваше единствено от тихия звън на бучките лед в чашата на Мерили.

— Какво се е случило? — попита Марк.

Мерили примигна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. После сведе очи към питието си.

— Открили са Арън — глухо промълви Арчър.

Гаденето обикновено се появяваше при пронизителния писък на триончето за рязане на кости, или пък от вонята. А в момента вонеше ужасно…

Детективът от отдел „Убийства“ Бърнард Кацка погледна към Лундквист, който се беше изправил оттатък масата за аутопсии. Младият му партньор с външност на киноартист се беше извърнал встрани, ръката с тънка ръкавица прикриваше разкривената му уста. Стомахът му все още не беше свикнал с аутопсиите. Всъщност, малко са ченгетата, които успяваха да свикнат с тях. Разрязаните трупове не бяха любимата гледка и на Кацка, но с течение на времето се беше научил да ги възприема като интелектуално упражнение, концентрирайки се не върху човека, а единствено върху органичните причини за смъртта. Беше виждал изгорели при пожари трупове, разчленени на съставните им части трупове след полет от двадесет етажа височина, надупчени от куршуми и ножове трупове, ръфани от плъхове трупове… За него те бяха само това — трупове, ако не се брояха детските тела, които винаги го разстройваха. Образци, които се отварят, изследват и описват в съдебномедицинските журнали. Не си позволяваше да гледа на тях по друг начин просто защото това би превърнало живота му в низ от безкрайни кошмари…

Бърнард Кацка беше четиридесетгодишен вдовец. Преди три години съпругата му умря от рак и това беше най-ужасния кошмар в живота му.

Очите му равнодушно се спряха върху трупа на масата. Петдесет и четири годишен бял мъж, женен с две пораснали деца, вече студенти, по професия кардиолог. Самоличността му беше установена както от пръстовите отпечатъци, така и чрез разпознаване от страна на съпругата му. На жената не й беше лесно, но на кого е лесно да идентифицира трупа на любимия човек? Особено когато този човек е висял на въже цели две денонощия в топло и непроветриво помещение…

Вдовицата беше припаднала направо тук, на пода на моргата.

Нищо чудно, рече си Кацка, свел поглед към трупа на Арън Ливай. Лишено от приток на кръв, лицето беше бяло като вар. Причина за това беше един дебел кожен колан, стегнат около шията. Езикът беше изскочил навън, черен и напукан след два дни в задушното помещение. Клепачите не бяха напълно затворени и под тях можеха да се видят очните ябълки, станали морави от вътрешни кръвоизливи. Кожата на шията под колана беше силно ожулена вследствие тежестта и инстинктивните конвулсии на загиващото тяло, долната част на крайниците беше изпъстрена с характерните тъмночервени точици на вътрешните кръвоизливи, предизвикани от спукването на кръвоносните съдове. Всичко това отговаряше напълно на симптомите на смърт, настъпила от задушаване. Единственото нещо, което не се вместваше в тези симптоми, беше кръгла рана с големината на монета върху лявото рамо.