Тес Геритсън - Изборът

— И това ми било доктор! — не й остана длъжно момчето.

— Тъй ли? — изгледа го с престорен гняв Вивиан. — Тогава следващия път като ти трябва операция, повикай телевизионния техник! — Кимна по посока на Аби и добави: — Помниш доктор Диматео, нали?

В очите на момчето се появи колебание.

— Мисля, че да, но всъщност… Знаете ли, забравил съм доста неща. Особено онези от миналата седмица. Сякаш изведнъж съм затъпял…

— Това не бива да те тревожи, Джош — успокоително се усмихна Вивиан. — Когато сърцето спре, мозъкът започва да изпитва недостиг от кръв. Именно на това се дължат малките пропуски в паметта ти… — Протегна ръка и докосна рамото на момчето, един рядък за нея опит да осъществи физически контакт. — Но мен все пак не си ме забравил, макар че положително си се опитал…

Джош сведе очи към чаршафите и тихо промълви:

— Не искам да ви забравя никога, доктор Чао!

В стаята настъпи тишина. Ръката на Вивиан остана върху рамото на момчето, сякаш се срамуваше да я отдръпне. Джош продължаваше да гледа надолу, лицето му беше скрито от козирката на бейзболната шапка.

Аби се извърна встрани и потърси нещо, с което да разсее неудобството. Очите й попаднаха на многобройните спортни трофеи, подредени върху нощното шкафче. Те вече не бяха олтара на едно умиращо момче, а триумф на възкръсналия живот…

На вратата се почука.

— Джоши? — извика един женски глас.

— Хей, мамо — вдигна глава момчето.

Вратата се отвори и в стаята връхлетя цяла армия роднини. Над главите им се поклащаха шарени балони, въздухът се изпълни с аромата на пържени картофки от „Макдоналдс“. Лелите и чичовците заобиколиха леглото и се нахвърлиха да прегръщат и целуват Джош с радостни възклицания.

— Вижте го! Изглежда отлично!…

Момчето посрещаше похвалите с детинска гордост и не забеляза оттеглянето на Вивиан, която побърза да направи място за ликуващата армия на фамилията О’Дей.

— Джош, доведохме чичо Хари чак от Нюбъри! — обяви майката. — Той знае всичко за видеомагнетофоните. Нали ще го свържеш, Хари?

— Разбира се. Вързал съм видеата на цялата махала!

— А донесе ли кабели, Хари? Сигурен ли си, че имаш всичко необходимо?

— А ти как мислиш? — гордо се усмихна чичото.

— Виж това, Джош! Три двойни порции картофки. Нали доктор Тарасоф не ти е забранил да ядеш пържени картофки?

— Мамо, забравихме фотоапарата! Исках да снимам белега на Джош!

— Няма да снимаш никакъв белег!

— Но учителят каза, че ще бъде супер!

— Учителят ти е прекалено стар, за да използва такива думи. Никакви снимки! Никакво ровене в личния живот!

— Хей, Джош, трябва ли ти помощ за картофките?

— Значи ще го свържеш, нали, Хари?

— Не съм сигурен. Телевизорът е много стар модел…

Вивиан най-сетне успя да си пробие път до Аби. В същия миг на вратата отново се почука и в стаята нахлуха още роднини на момчето. Отново се разнесоха радостни възклицания, отново всички изказваха възхищението си от състоянието на Джош. Сред тази невъобразима суматоха Аби изведнъж улови погледа на момчето върху себе си. На устата му се появи безпомощна усмивка, ръката му се вдигна да помаха за сбогом.

Двете жени тихо напуснаха стаята, спряха и се заслушаха в радостната глъчка, долитаща иззад затворената врата.

— Ето го отговорът на въпроса ти дали си струва, Аби — тихо промълви Вивиан.

Отбиха се в стаята на дежурните сестри и попитаха къде могат да открият доктор Иван Тарасоф. Отговорничката на отделението им предложи да погледнат в стаята за почивка на хирурзите. Тарасоф беше там, пиеше кафе и попълваше някакви формуляри. Облечен в сако от туид и с кацнали на носа очила, той приличаше не толкова на прочут кардиохирург, колкото на английски джентълмен, който се развлича с игра на голф.

— Току-що бяхме при Джош — каза Вивиан.

Тарасоф вдигна глава от полетите с кафе записки.

— И какво е мнението ви, доктор Чао?

— Мисля, че свършихте добра работа. Детето изглежда много добре.

— Като оставим настрана леката форма на амнезия, която е типична за подобни случаи, момчето действително се възстановява забележително добре — кимна Тарасоф. — Мисля, че ще го изпишем след седмица, ако сестрите не го изритат по-рано… — Затвори папката пред себе си, усмивката му се стопи. — Но аз трябва да изясня някои неща с вас, докторе…

— Какви неща?

— Знаете много добре. Става въпрос за другия пациент, който е очаквал трансплантация в „Бейсайд“. Вие прехвърлихте момчето при нас, без да ме запознаете с детайлите. Доста по-късно разбрах, че сърцето е било предназначено за друг пациент…